Рене Ахдие - Гневът и Зората

А аз го приемам, чудовище. С охота.

- Това е приказката за Аджиб, беден моряк, загубил всичко, което притежавал, само за да се сдобие със знанието на откриването на себе си.

- Приказка за морал? Опитваш се да ме научиш на някакъв урок, така ли?

- Не, сайиди. Опитвам се да ви примамя. Казвали са ми, че добрият разказвач може да заплени слушателите си с едно-единствено изречение.

- Значи се провали.

- Само защото вие се съпротивлявате ненужно упорито. А и защото не ме оставихте да довърша. Разбирате ли, Аджиб бил крадец, най-добрият крадец в Багдад. Можел да открадне динар от чисто злато от ръката ви, току пред очите ви и да пребърка джобовете и на най-внимателния пътешественик с неуловимостта на сянка.

Халифът наклони глава замислено.

- Но той бил надменен - продължи тя. - Посегателствата му ставали все по-дръзки, но надменността му също растяла, докато един ден не го хванали да краде от богат емир и едва успял да избяга, за да спаси живота си. Той се носел в паника по улиците на Багдад и търсел убежище. Край доковете се натъкнал на малко корабче, което се канело да отплава. Капитанът имал отчаяна нужда от още един член за екипажа си. Аджиб бил сигурен, че войниците на емира ще го открият, ако остане в града, и предложил услугите си за пътуването.

- Това вече е по-добре - трепнаха устните на халифа в намек за усмивка.

- Радвам се, че одобрявате, сайиди. Мога ли да продължа? - попита го тя засмяна, като се бореше с импулса да плисне остатъка от напитката му в лицето.

Той кимна.

- Първите няколко дни на борда на кораба били трудни за Аджиб. Той не бил мореплавател, нямал почти никакъв опит с такива пътувания и затова дълго време му било много лошо. Другите членове на екипажа му се подигравали открито и му давали да върши най-долната работа, като така утвърдили статута му на съвсем безполезен човек.

Уважението, което Аджиб бил натрупал като най-добрия крадец в Багдад не знаело нищо в този свят, в крайна сметка той не можел да краде от другарите си на кораба. Нямало къде да избяга и да се скрие.

- Истинска главоблъсканица - отбеляза халифът.

Шахризад не обърна внимание на тихото прекъсване.

_ След една седмица в морето се извила ужасяваща буря. Огромните вълни подмятали кораба и го захвърлили далеч от курса му. Уви, това не било най-голямото нещастие, което ги сполетяло. Когато два дни по-късно водата най-после се успокоила, капитанът го нямало никъде. Морето го било погълнало в солените си недра.

Шахризад замълча. Докато се навеждаше да си избере грозде, тя хвърли бърз и потаен поглед над рамото на халифа към украсените паравани към терасата. Над тях все още тегнеше булото на нощта.

- Екипажът започнал да изпада в паника. Били изгубени посред морето и нямало как да върнат кораба на верния курс. Разразили се спорове кой моряк да поеме ролята на капитана. Погълнат в борбата за власт, екипажът не осъзнал, че на хоризонта се появила чертица суша. Аджиб я посочил първи. Приличала на малко островче с планина по средата. Отначало екипажът се зарадвал бурно на гледката, но тогава един възрастен моряк промърморил нещо, което отново разпалило паниката.

Халифът слушаше, а светлите му кехлибарени очи не се отделяха от Шахризад.

- Бог да ни е на помощ - казал той. - Това е Омагьосаната планина. Когато виковете на другите затихнали пред неумолимата истина на тези думи, Аджиб попитал защо тази планина е толкова ужасяваща, че и големи мъже треперели при вида й. Старият моряк обяснил, че тази планина е от адамант, минерал с магически свойства, който притеглял корабите към себе си заради желязото в корпусите им. Щом корабът попаднел напълно в прегръдката му, адамантът имал такава мощ, че всички гвоздеи от плавателния съд щели да бъдат изтръгнати, а той да потъне на дъното на морето и да обрече всичките хора на борда на воден саван.

- Може би е трябвало да се опитат да отплават в обратната посока, вместо да губят време във вайкане за затрудненото си положение - предположи сухо халифът.

- Тъкмо това ги посъветвал и Аджиб. Всеки мъж хванал по весло, за да осуетят нечестивия план на планината, но вече било твърде късно. Когато тъмната грамада се извиси на хоризонта, вече не можеш да направиш кой знае какво. Тогава планината вече те е стиснала в лапите си. И, разбира се, въпреки усилията им корабът се приближавал все повече и повече, все по-бързо и по-бързо към сянката на адаманта. Скоро от дълбините на корпуса на кораба се дочуло страховито стенание. Всичко започнало да се тресе и да трепери, сякаш тежестта на целия свят била легнала върху носа на кораба. Екипажът гледал с ужас как пироните се откъсвали и се огъвали от дървото около тях. Корабът започнал да се руши и да се разпада от само себе си, сякаш бил настъпена детска играчка.