Рене Ахдие - Гневът и Зората

Аджиб също започнал да крещи и да надава жални вопли заедно с другите от екипажа, когато били захвърлени в морето и оставени да се борят сами.

Шахризад вдигна чашата си и посегна към виното. Халифът й наля, без да отрони и дума, но тя не позволи изненадата й да проличи.

Слаба светлина се прокрадна по крайчето на паравана зад гърба му.

- Аджиб се покатерил на кърмата на кораба -последната здрава част. В блъсканицата забелязал, че един тежък железен казан се плъзга край него и се насочва към планината. Аджиб сграбчил казана с ловките си ръце на майстор крадец и се вкопчил н него, сякаш животът му зависел от това. Казанът го повлякъл зад борда в ширналото се море. Тежал ужасно, дърпал го надолу, но Аджиб се борел да се удържи на повърхността, като търсел нещо, за което да се залови. Около него моряците се давели и отчаяното им пляскане и молби само го накарали да се оглежда още по-усилено. Съзрял отчупено парче от гредата на главната мачта, преметнал свободната си ръка върху него, но продължил да стиска казана с неистово, яростно усилие.

Острите черти на халифа омекнаха разбиращо.

- Аджиб е проявил бърза мисъл. Надява се, че казанът ще го насочи към острова.

- Точно така - усмихна се Шахризад. - След много часове в морето инстинктът на Аджиб го извел до сушата. Той се строполил на лъскаво черния бряг на омагьосаната планина, изтощен и разтреперан от страх. Припаднал в сянката на възвишението и се свестил чак след много часове. С пукването на зората той се раздвижил и започнал да търси храна и вода. Не след дълго разбрал, че това е наистина място на смърт и разруха - никакъв живот не помръдвал около него, а водата била толкова оскъдна, колкото и надеждата на това пусто и необитавано място. Той паднал отчаян пред купчина скали и осъзнал, че смъртта отново е надвиснала над него. Камъните зад него се разместили и от пукнатината се изплъзнал малък метален бокал. Бил стар и износен, очукан по ръба.

Бледата синя светлина пропълзя малко по-нагоре по паравана, процеждаше се през красиво гравираните прорези и съживяваше шарката на мрачния силует.

- Аджиб огледал бокала. Бил покрит с пясък и кал. Потътрил се към прибоя, за да го измие. Когато вълните отмили мръсотията, той видял, че чашата е покрита със знаци, каквито никога не бил виждал. Вдигнал я към изгрева, но капчиците вода все още замъглявали повърхността й, така че я потъркал с ръкав, за да я почисти...

Сияйната белота на зората светеше през ръбовете на целия параван. Лъчите се устремяваха през прорезите и грееха по мраморния под като жилки от самородно злато, протегнали тънки разклонения в топлината на ранното утринно слънце.

Сърцето на Шахризад сякаш щеше да изскочи от гърлото й.

- Бокалът започнал да потрепва. От дълбините му се заиздигал дим с нюанса на ясно обедно небе, взел да се вие и да нараства, докато се превърнал в безцветен разгорял се пламък. Ужасен, Аджиб изпуснал бокала и паднал по гръб върху твърдите черни камъчета адамант. Димът се скупчвал, растял, ставал по-плътен, докато в сърцевината му се образувала сянка.

Халифът се приведе напред.

- Сянката придобила форма... и започнала да се смее.

Шахризад замлъкна.

Зад халифа зората беше разпъпила в цялото си ужасяващо величие.

- Защо спря? - попита той.

Тя извърна очи към терасата. Халифът проследи погледа й.

- Можеш да завършиш историята си - заяви той.

Шахризад си пое внимателно въздух.

Опасявам се, че това е невъзможно, сайиди.

- Моля?

Аз тъкмо започнах историята.

Очите му се присвиха като обагрени в охра процепи.

- Довърши историята, Шахризад.

-Не.

Той разгъна кръстосаните си крака и се изправи с едно грациозно движение.

- Значи такъв е бил планът ти през цялото време.

- Що за план би бил това, сайиди?

- Номер. Тактика да отложиш екзекуцията си... да започнеш приказка, която нямаш намерение да завършиш - изсъска той. Гласът му беше смъртоносно приглушен.

- Напротив, имам пълното намерение да я завърша - утре вечер. Дали това ще се случи или не, зависи изцяло от вас.

Тя го гледаше от долу на горе, стиснала скритите си в гънките на шамлата юмруци.

- Ти каза, че разбираш. Разбираш, че животът ти е пожертван. И това беше ясно от самото начало.

Шахризад се изправи в цял ръст. Изпъна рамене и вирна изящната си брадичка.

- Животът на всички ни е пожертван, сайиди - заговори тя, като повтаряше точно хапливата мекота на тона му. - Въпросът е кога. Бих искала още един ден.