Рене Ахдие - Гневът и Зората

Зад гърба му Рахим сякаш се задави в смеха си.

Тарик отвори очи.

Младата слугиня пред Тарик бързо отмести поглед, а бузите й пламнаха в червено. Подносът с две сребърни чаши с вода се разтрепери в ръцете й.

- Благодаря - усмихна се Тарик и посегна за едната.

Тя се изчерви още по-силно, а потракването на чашите по подноса се усили.

Рахим се приближи с тежка стъпка. Взе чашата си и кимна на момичето, преди тя да се обърне и да побегне колкото я държаха краката.

Тарик го блъсна. Силно.

- Ама, че си простак.

- Според мен това бедно момиче е наполовина влюбено в теб. След поредното си жалко представяне в ездитното изкуство трябва да си още по-благодарен на пръста на съдбата, въздал ти тези погледи.

Тарик не му обърна внимание и се обърна да огледа двора. Вдясно забеляза възрастния слуга, приведен над бъркотията от пръснатите по гранита в краката му райски ябълки. Тарик пристъпи леко напред и приклекна на едно коляно, за да помогне на стареца да върне плодовете в кошницата.

- Благодаря ти, сахиб - сведе глава мъжът и докосна челото си с пръстите на дясната ръка в жест на уважение.

Очите на Тарик омекнаха, а цветът им се промени в сянката. Ясното сребро в средата се преплете с пръстени от най-тъмна пепел, а черни чертици се разпериха като ветрило към меката кожа на клепачите. Веждите му придаваха строг вид, но той се разсейваше от благоразположената му усмивка. Наболата еднодневна брада щрихираше квадратната му челюст и подчертаваше още повече фината й симетрия.

Тарик кимна на възрастния мъж и върна привичния жест.

Крясъкът на Зорая се понесе от небето над главите им и настоя за незабавно внимание. Тарик поклати глава с престорено раздразнение и й свирна. Соколицата се спусна надолу с див писък, който накара още хора да се разбягат от двора. Кацна на протегнатата манкала и започна да чисти перата си, докато той я водеше към клетките, за да я нахрани.

- Не смяташ ли, че птицата е малко... разглезена? -Рахим изучаваше соколицата, докато тя погълна цяла ивица сушено месо, без дори да си поеме дъх.

- Тя е най-добрият ловец в целия халифат.

- Въпреки това съм убеден, че на тази проклета птица може да й се размине дори убийство. Това ли възнамеряваш?

Един от най-близките съветници на баща му се появи под арката към преддверието, преди Тарик да успее да отвърне.

- Сахиб? Емирът настоява да се явите.

- Нещо не е наред ли? - свъси вежди Тарик.

- Неотдавна пристигна пратеник от Рей.

- Само това? - прокашля се Рахим. - Писмо от Шази? Надали си заслужава официална

аудиенция.

Тарик продължи да гледа съветника, като забеляза помраченото му от дълбоки бръчки чело и силно стиснатите му преплетени пръсти.

- Какво се е случило?

- Моля ви, сахиб. Елате с мен - избегна отговора съветникът.

Рахим последва Тарик и съветника в обточеното с мраморни колони преддверие и през откритата галерия с облепения с шарени плочки шадраван от стъклена мозайка. Искрящата вода се лееше с равномерна струя от устата на лъв от позлатен бронз.

Влязоха в главната зала, където Насир ал Зияд, емир на четвъртата по богатство крепост в Хорасан, седеше с жена си край ниска масичка. Вечерята им стоеше недокосната пред тях.

Беше видно, че майката на Тарик беше плакала.

Той се спря, сепнат от гледката.

- Татко?

Емирът въздъхна и вдигна очи, за да срещне погледа на сина си.

- Тарик, този следобед получихме писмо от Рей. От Шахризад.

- Дай ми го.

Молбата беше мека, но настоятелна.

- Беше адресирано до мен. Част от него е и за теб, но...

Майката на Тарик избухна в сълзи.

- Как можа това да се случи?

- Какво е станало? - попита нетърпеливо Тарик, като повиши глас. - Дай ми писмото.

- Твърде късно е. Нищо не можеш да направиш -въздъхна емирът.

- Първо Шива. После, погубена от мъката си, сестра ми отне собствения си... - майката на Тарик трепна. - А сега и Шахризад? Как можа това да се случи? Защо?

Тарик се смръзна.

- Знаеш защо - отвърна емирът с дрезгав нисък глас. -Тя го е направила заради Шива. Заради всички нас.

При тези думи майката на Тарик стана от масата и се отдалечи, а риданията й се засилваха с всяка крачка.

- Господи, Шази. Какво си направила? - прошепна Рахим.

Тарик не помръдна, изражението му остана безизразно и неразгадаемо.

Емирът стана и се приближи до сина си.

- Сине, ти...

- Дай ми писмото - повтори той.

Емирът му протегна свитъка с тъжно примирение.