Рене Ахдие - Гневът и Зората

Шахризад гледаше как една от младите прислужнички поръсва голите й рамене със златен прах, а той улавяше светлината на залязващото слънце.

Воалните завеси покрай стените на стаята се надиплиха от порив на вятъра. През гравираните дървени паравани към терасата лъхна сладко ухание на цъфнали цитруси и нашепна за вече недостижимата свобода.

Изборът беше мой. Помни Шива.

- Не нося огърлици - каза Шахризад, когато друго момиче започна да закопчава огромно украшение, покрито със скъпоценни камъни, около гърлото й.

- Това е подарък от халифа. Трябва да го носите, господарке.

Шахризад се загледа в слабото момиче с удивление.

- А ако не го нося? Ще ме убие ли?

- Моля, господарке, аз...

- Предполагам, че сега не е моментът да повдигам този въпрос - въздъхна Шахризад.

- Да, господарке.

- Казвам се Шахризад.

- Знам, господарке.

От неудобство момичето отмести поглед настрани, преди да помогне на Шахризад с позлатената мантия. Докато двете млади жени отпускаха тежкото наметало върху блестящите й рамене, Шахризад изучаваше завършения си вид в огледалото пред себе си.

Тъмните й като полунощ плитки лъщяха като полиран обсидиан, а лешниковите й очи бяха обрамчени от редуващи се щрихи, положени с черни сенки и течно злато. В средата между веждите й висеше голям колкото палеца й рубин с формата на капка. Още един се полюшваше на тънка верижка около голия й кръст и докосваше копринения пояс на шалварите й. Самата мантия беше от светъл плат, извезан със сребро и злато в сложен мотив, който ставаше още по-хаотичен от развяването покрай краката й.

Приличам на позлатен паун.

- Всички ли изглеждат толкова смешно? - попита Шахризад.

Двете млади жени отново неловко отвърнаха погледи.

Сигурна съм, че Шива не е изглеждала толкова смешно...

Изражението на Шахризад се втвърди.

Шива би изглеждала красива. Красива и силна.

Ноктите и се впиха в дланите - мънички полумесеци на стоманена непоколебимост.

Откъм вратата се дочу тихо почукване, трите обърнаха глави едновременно със затаен дъх.

Сърцето на Шахризад заби бясно въпреки новооткрития й кураж.

- Мога ли да вляза?

Мекият глас на баща й разчупи тишината, умоляващ и излъчващ мълчаливо извинение.

Шахризад издиша бавно... предпазливо.

- Баба, какво правиш тук? - каза тя търпеливо, но внимателно.

Джахандар ал Хайзуран провлачи крака в стаята. Брадата и слепоочията му бяха прошарени със сиво, а милиардите цветове в лешниковите му очи проблясваха и танцуваха като море сред буря.

В ръката си държеше напъпила роза, бледа в средата, но връхчетата на листчетата й грееха в прекрасно яркопурпурно.

- Къде е Ирса? - попита Шахризад, а в тона й се прокрадна безпокойство.

- У дома - усмихна се тъжно баща й. - Не й позволих да дойде с мен, макар че тя се би и се ядосва до последния възможен момент.

Поне за това не е пренебрегнал желанието ми.

- Трябва да си с нея. Тази вечер тя ще има нужда от теб. Моля те, баба, ще го направиш ли заради мен? Ще направиш ли както говорихме?

Тя посегна и го хвана за свободната ръка, като я стискаше леко и го умоляваше с дланите си да следва плановете, които тя беше начертала в предишните дни.

- Аз... Аз не мога, дете мое - сведе глава Джахандар, в гърдите му се надигна ридание, а слабите му рамене се тресяха от мъка. - Шахризад...

- Бъди силен. Заради Ирса. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

Шахризад вдигна длан към обветреното му лице и изтри сълзата, плъзнала се по бузата му.

- Не мога. Мисълта, че това може да е последният ти залез...

- Няма да бъде последният. Ще видя и утрешния залез. Кълна ти се.

Джахандар кимна, макар и страданието да продължаваше да го терзае. Той протегна розата.

- Последната от градината ми. Още не е цъфнала напълно, но исках да ти дам един спомен за дома.

Тя се усмихна и посегна към цветето, обичта между двамата съвсем не беше просто благодарност, но той я спря. Когато тя осъзна причината, започна да негодува.

- Не. Поне за това бих могъл да направя нещо за теб - промълви той почти на себе си. Той се взря в розата, веждите му се свъсиха, а устата му се изопна. Една от слугините се прокашля в юмрук, докато другата гледаше към вратата.

Шахризад чакаше търпеливо. Многозначително.

Розата започна да се разпъпва. Листенцата й се извиха и се отвориха, подтикнати към живот от невидима ръка. Цветът нарастваше, ухаеше като най-хубав парфюм, сладък и перфектен за миг... но скоро миризмата превзе всичко, силна и натрапчива. Само за миг ръбчетата на листенцата се промениха от прекрасно наситено розово в сенчесто ръждиво.