Рене Ахдие - Гневът и Зората

Като последен щрих Деспина беше очертала широки, черни като въглен ивици над клепачите на Шахризад. Беше изтеглила краищата им далеч зад ъгълчетата и беше създала илюзията за очи на котка.

Общият ефект беше... приковаващ вниманието, най-меко казано.

- Без... огърлица? - заекна Шахризад.

- Не. Ти не харесваш огърлици. Или поне много добре се преструваш, че не ги харесваш.

- Ръцете ми са голи.

-Да.

Шахризад прокара пръсти по лъскаво синята материя на плаща си. На лявата й китка потракваха няколко гривни с черни диаманти.

- Тази вечер всички трябва да гледат теб. Направи така, че да те запомнят. Направи така, че никога да не те забравят. Ти си съпругата на халифа на Хорасан и говориш със самия повелител - каза Деспина, като сложи ръце на раменете на Шахризад и се усмихна на отраженията им в огледалото. - И най-важното: ти внушаваш страхопочитание и сама по себе си.

Шахризад се усмихна, но внезапно я налегна униние.

За пръв път грешиш, при това за няколко неща.

Тя се пресегна и стисна ръката на Деспина.

- Благодаря ти. Съжалявам, че по-рано бях толкова разсеяна на балкона. Не разбирах... колко важно е това събиране, поне до този момент. Това не е извинение, че се държа толкова проклето цял следобед, но...

Деспина се засмя и това подейства като мехлем на изопнатите нерви на Шахризад.

- Свикнала съм. Тази вечер просто се дръж самоуверено и всичко ще бъде простено.

Шахризад кимна и отиде до вратата на покоите си. Раджпутът я чакаше на прага, за да я

охранява по сводестите мраморни коридори. Когато я погледна, черните му като безлунна нощ очи се присвиха за момент и на Шахризад й се стори, че някъде в дълбините й проблесна нещо като приятелско отношение. После той я насочи по лабиринта от коридори.

Двамата минаха зад последния ъгъл и Шахризад се спря посред крачка.

Халид стоеше пред масивни позлатени двойни врати, три пъти по-високи от него. От двете страни ги охраняваха издялани от камък създания с тяло на бик, криле на орел и човешки глави.

При звука на крачките им той се обърна и Шахризад едва успя да си поеме дъх.

Ленът на изцяло белия му камис беше толкова фино изтъкан, че отразяваше слабото сияние на факлите по коридора. Пламъците им оживяваха изсечените му черти. Ефесът на сабята му стоеше малко по-ниско от кървавочервения пояс тика, увит около хълбоците му. Мантията му беше наситенокафява, подсилваше кехлибара в очите му и ги караше да изглеждат още по-остри, още по-живи. Още по-измамни.

И тези очи бяха само за нея. От момента, в който се обърна и я видя.

Шахризад се приближи и забави крачка, а страхът й се отцеди и се превърна в странно спокойствие.

Тя се опита да се усмихне.

Той протегна ръка.

Щом я пое, тя забеляза дебела лента от тъмно злато на средния пръст на дясната му ръка. Върху нея бяха гравирани два кръстосани меча. Шахризад прокара палец по изображението.

- Това е знакът ми - обясни Халид. - Два...

- Шамшири близнаци.

-Да.

Тя вдигна поглед, притеснена, че той ще се зачуди откъде тя знае.

Но той остана невъзмутим.

- Генералът каза ли ти, че аз гледах турнира? - попита тя с равен тон.

- Разбира се - отвърна той и ъгълчетата на устните му потрепнаха.

- Разбира се - издиша шумно Шахризад.

Той сплете пръсти с нейните.

- Изглеждаш прекрасно.

- Ти също.

- Готова ли си?

- А ти?

Халид се усмихна на думите й. Вдигна ръката й до устните си и я целуна.

- Благодаря ти, Шази. Благодаря ти, че си до мен.

Тя кимна, не можеше да намери думи.

Халид направи крачка напред и раджпутът бутна огромната врата, за да я отвори. Топлината на ръката на Халид изведе Шахризад на горната площадка на огромно двойно стълбище, оформено като разперени ръце. Тя се поколеба за миг, като си помисли, че трябва да се разделят, но Халид я стисна за дланта и тръгна по стълбището, а Шахризад вървеше до него. Тя погледна бързо през рамо и зърна синята дамаска зад себе си, носеща се леко като вълни по морето от издялан мрамор.

Когато се спряха в основата на стълбището, Шахризад застина от изумление за втори път през вечерта.

Залата за аудиенции в двореца на халифа на Рей беше без съмнение най-голямото помещение, което беше виждала през живота си. Подът беше огромен с редуващи се камъни в черно и бяло, подредени диаго-нално и простиращи се докъдето й стигаше погледът. Изящни барелефи, изобразяващи бикове с човешки глави, впускащи се в битка, и крилати жени с дълги плитки, носещи се из въздуха, красяха стените, които се издигаха високо нагоре. Толкова високо, че Шахризад трябваше да вдигне глава, за да види върховете на гравираните колони, носещи масивната тежест на покрива. До основата на всяка от колоните имаше двуглави лъвове, а в зейналата им в рев паст стърчаха железни факли.