Рене Ахдие - Гневът и Зората

- Съборих една лампа, докато превеждах някакъв текст. Не се притеснявай, Рахим- джан. Вече си приготвих мехлем в стаята ми.

- Моля ви, бъдете внимателен, Джахандар ефенди -намръщи се Рахим. - Шази ще ми бъде бясна, ако нещо ви се случи, докато сте тук, в Талекан. А ако Шахризад е нещастна, Тарик също ще се разгневи. А да се разправям с двама беладжии като тях е сред нещата, които са доста надолу в списъка ми с приятно прекарване на времето. Някъде около скорпионите и плаващите пясъци.

Джахандар въздъхна жалостиво и пристъпи от крак на крак.

- Сигурно ме смяташ за доста жалък баща, нали?

- Вие обичате децата си. Това е очевидно. Но не мога да кажа какво означава да си добър баща.

- Винаги си бил толкова добър, Рахим-джан. Толкова прекрасен приятел на Тарик и на моята Шахризад - каза Джахандар, като изгледа Рахим с необичайна настойчивост.

- Благодаря ви - отвърна Рахим, но лицето му се стегна от неудобство.

Неловка тишина се настани между двамата мъже.

Джахандар знаеше, че е време да действа. Трябваше да направи още една проверка, онази, от която винаги се беше ужасявал още от момче. Затова потисна онази част от него, която го подтикваше като с остен да се скрие в безопасността на сенките. Тези последни останали следи, които се обаждаха от краищата на съзнанието му... те напомняха, че не е боец.

Просто един старец с книга.

Челюстите на Джахандар се стегнаха под къдравата му брада.

- Знам, че нямам почти никакво право да моля някого за нещо, Рахим ал Дин Уалад. Но като баща нямам избор.

Рахим чакаше със затаен дъх.

- Знам, че Тарик е напуснал Талекан заради Шахризад - продължи Джахандар. - Аз няма как да разбера какви са плановете му, но не мога просто да си седя в мрачната стая, докато други се грижат за спасението на детето ми. Още от самото начало не постъпих както трябва да постъпи един баща. Не я спрях. Но, повярвай ми, ще направя това, което трябва да се направи сега. Аз не мога да се бия като вас. Не съм безстрашен и силен. Не съм като Тарик. Но аз съм бащата на Шахризад и бих направил всичко заради нея. Моля, не ме пренебрегвайте. Моля да ми позволите да бъда част от плановете ви. Намерете и за мен място в тях.

Рахим слушаше Джахандар, без да го прекъсва.

- Съжалявам, но аз не мога да взема такова решение, Джахандар ефенди.

- Аз... разбирам.

- Но ще ви заведа да се видите с Тарик, когато дойде времето.

Джахандар кимна, а една любопитна и войнствена светлина озари погледа му.

- Благодаря ти. Благодаря ти, Рахим-джан.

Този път Рахим се усмихна наистина и сложи ръка на рамото на Джахандар. После се поклони и вдигна пръсти към челото си.

Джахандар остана под арката на вестибюла, доволен от успеха си. Беше преминал и тази проверка.

Той сведе поглед към дланите си. Новите мехури покриваха белезите от старите и го смъдяха и при най-лекото докосване. Заредени с обещание за болката, която щеше да последва. Кожата му беше твърда и се лющеше под ноктите му, а и вече не можеше да жертва ръкавите на останалите си дрехи в това начинание.

Беше време.

Джахандар се загледа през двора към входа за кухните.

Този път някакъв заек нямаше да свърши работа. Не и този път.

Трябваше му нещо повече.

Винаги щеше да му трябва нещо повече.

СОКОЛЪТ И ТИГЪРЪТ

Шахризад се облягаше на мраморните перила на балкона, надвесен над езерцата долу. Обедното слънце се отразяваше от блестящите им повърхности, които потрепваха от повеите на ветреца.

Но това далеч не беше интересно на Шахризад.

Пристигащите гости бяха далеч по-вълнуваща гледка.

Това беше истинска абсурдна менажерия.

Един нервен на вид млад мъж влезе в двора, следван от група прислужници, всеки от които чакаше да свали определена част от облеклото му. Първият взе кожената мачкала. Вторият друго. После ридата му. После ботушите, които бързо бяха заменени с чифт чисти сандали. Всеки от слугите прибираше дрехите в методичен ред, преди младият мъж да се отдалечи и на крачка от коня си.

Друг мъж с размерите на трима души, взети заедно, се полюшваше на гърба на слон с извити бивни, а сивият му хобот се влачеше по неравната настилка от гранитни павета. Мъжът имаше намазани с масло мустаци, чиито краища се поклащаха и при най-лекото движение, а на всеки от пръстите си носеше огромни пръстени с различни скъпоценни камъни, светещи невъздържано под слънчевите лъчи.

Шахризад облегна брадичка на дланта си и потисна кикота.