Рене Ахдие - Гневът и Зората

Шахризад преглътна, гърлото й сякаш изгаряше. Халид я наблюдаваше отблизо, а всяко мускулче по лицето му беше обтегнато от изострените му усещания.

Съпругът ти не е особено милостив мъж.

Сърцето й кънтеше чак в ушите, но Шахризад продължи, без да трепне.

Няма да се отнасяш към мен така. Няма да захвърляш сърцето ми на някакъв пуст бряг.

И да си тръгваш.

Резетата на ключалката се превъртели с изщракване, от което Тала направо подскочила... Тя пристъпила напред в мрака. Първото нещо, което й направило впечатление, била миризмата - на желязо и стар метал, сякаш от ръждясала сабя. Мазето било топло и влажно. После се подхлъзнала на нещо и я ударила воня на гнилост и разложена плът.

- Шахризад- изрече Халид предупредително с нисък глас.

Тя не обърна внимание и продължи безразсъдно:

- Когато очите на Тала свикнали с мрака, тя погледнала надолу и видяла, че кракът й е потънал в кръв. Около нея висели... трупове. Телата на млади жени. Това били предишните съпруги на...

- Шахризад!

Сърцето й биеше толкова силно, че усещаше пулса си в ушите. Халид скочи на крака, а по лицето му се смесваха страдание и ярост. Той се надвеси над нея, а гърдите му се издуха. После се обърна към вратата.

Не!

Шахризад се втурна след него, като се мъчеше да не изостава от бързите му крачки. Той посегна към дръжките, а тя се хвърли към него и обви ръце около кръста му.

- Моля те! - проплака Шахризад.

Той не отвърна.

Тя притисна лице в гърба ми, а сълзите й рукнаха неканени и неловки.

- Дай ми ключа! - задъха се тя. - Нека видя какво има зад вратата. Ти не си Мехрдад. Покажи ми.

Той се опита да отблъсне ръцете й, но тя само го стисна още по-силно и отказа да го пусне.

- Дай ми ключа, Халид-джан - рече тя с пресеклив глас.

Тя усети как тялото му се стяга при това умалително и гальовно обръщение, използвано само към най-близките хора.

След един безкраен миг на изтощена тишина Халид въздъхна и раменете му се отпуснаха в знак на поражение.

Шахризад сплете пръсти върху гърдите му.

- Снощи ти ме нарани, Шахризад - каза тихо той.

- Знам.

- При това много.

Тя кимна с лице в лена на камиса му.

- Но не каза нищо за това - продължи той.

- Исках. Стремях се. Но ти ме посрещна с такава омраза.

- Има огромна разлика между това да искаш да направиш нещо и това да го направиш. Тя кимна отново.

Той въздъхна и се обърна в прегръдката й, за да я погледне.

- Права си. Мразех те.

Той посегна с длани към лицето й и изтри сълзите.

- Съжалявам, че те нараних - каза Шахризад с блеснали от влагата очи.

Халид плъзна ръка по тила й и подпря брадичка на главата й.

- Аз също, джоонам - прошепна той. - Толкова много съжалявам.

ЖРЕБИЯТ Е ХВЪРЛЕН

Джахандар стоеше в сянката на мраморния вестибюл в Талекан, втъкнал палци в набръчкания си колан тика. Гледаше как лъскавата козина на изящния ахал-текински кон на Рахим ал Дин Уалад блести под слънцето, как ездачът скача от него и кима на неколцина работници, понесли съдове със зърно към кухнята. Те му отвърнаха с усмивки и размениха по няколко любезни фрази с младия благородник, преди да продължат със задачите си.

Щом Рахим се обърна и тръгна към него, Джахандар се измъкна иззад колоната от полиран камък и застана на пътя му.

- Рахим-джан! - поздрави Джахандар и се изкашля, за да прочисти гърлото си.

Рахим отстъпи изненадан крачка назад.

- Джахандар ефенди. Радвам се да ви видя.

- Наистина ли? - помъчи се да се усмихне Джахандар. - Благодаря ти, че не казваш това, което наистина мислиш за мен.

Рахим си наложи търпелива полуусмивка.

- Сигурно никак не ви е лесно.

- Не е. Ho вече се справям много по-добре.

- Радвам се да го чуя - кимна Рахим. - Сигурен съм, че Ирса също ще бъде щастлива.

Джахандар отново се прокашля и отмести поглед.

В очите на Рахим се появи внезапна хладна преценка.

- Откакто пристигнахте от Рей, Ирса прекарва повечето дни в далечния край на двора до шадравана, като рисува или чете книга. Сигурно е онази, която вие й дадохте.

- Разбира се. Книгата за чая - отвърна Джахандар разсеяно.

Рахим сведе глава в кратък жест на вежливост. Понечи да продължи към вестибюла, но Джахандар вдигна ръце, за да го спре.

- Защо дланите ви са изгорени? - попита разтревожен Рахим, втренчен в покритите с мехури пръсти на Джахандар.

Той поклати глава и махна, сякаш тревогата на Рахим беше съвсем обикновена, макар и досадна дреболия.