Рене Ахдие - Гневът и Зората

Целта му беше пристигнала.

Халид ибн ал Рашид.

Убиецът на Шива. Съпругът на Шахризад.

Тарик сграбчи юздите със свободната си ръка.

Чудовището мина покрай Тарик, яхнало великолепен черен арабски кон. Тъмната му рида се вееше зад него. В гърдите на Тарик заклокочи кипяща ярост. Когато халифът спря в средата на двора и бутна назад качулката на наметалото си, гневът на Тарик се вля в юмруците му.

Представи си как замахва, как удря звяра в студеното му величие, докато от него не оставаше нищо, само кръв и парченца кости.

От дясната страна на халифа стоеше млад мъж с арогантна усмивка, къдрава кафява коса и броня с емблемата на охраната на халифа. Вляво пък се виждаше по-възрастен мъж с извезан на плаща златен грифон, който показваше статута му на шахрбан на Рей.

Щом шумът в двора позатихна, халифът заговори:

- Добре дошли в Рей.

Гласът му беше впечатляващо непретенциозен.

- Надявам се, че сте пътували в безопасност и без сериозни неприятности. За мен е чест да ви приема по такъв повод и съм ви благодарен, че въплъщавате -през всичките дни в миналото, в настоящето и в бъдещето - величието на Хорасан пред онези, които биха искали да го видят.

От ъглите на двора се надигнаха учтиви овации.

- Още веднъж ви приветствам с добре дошли в моя дом. Пламенно се надявам, че когато го напуснете, ще сте загрижени за него, колкото съм загрижен и аз. Това е градът на моето детство - рече халифът и помълча за момент. - И градът на моята владетелка.

При тези думи хорът от одобрителни викове стана по-силен, но в него се прокраднаха и високите нотки на любопитството. Арогантният младеж вдясно от чудовището се подсмихна самодоволно и одобрително, докато шахрбанът въздъхна с привидно примирение.

Тарик трябваше да впрегне цялата си воля, за да отмести поглед и да не привлича нежелано внимание. Омразата му беше твърде явна. Излъчваше се от него в убийствени вълни.

Смъртта беше твърде леко наказание за това изчадие.

Той се осмеляваше да се перчи с Шахризад, сякаш беше награда, която той е спечелил.

Зорая плесна с криле, както беше кацнала на мандалата, усетила яростта му. Тарик вдигна ръка, за да я успокои, докато гледаше как чудовището излиза от двора, а облечената му в златно свита трополи по петите му.

Тарик не остана впечатлен от демонстрацията.

Рахим беше далеч по-добър ездач. Халифът на Хорасан беше в най-добрия случай над средното ниво като ездачески умения. И въпреки цялото си сурово, мрачно и строго изражение, въпреки прошепнатите слухове за майсторство с меча и студена жестокост той не изглеждаше като човек, от когото да се страхуваш наистина. Изглеждаше отегчен от живота. Сякаш му беше досадно и искаше да дремне.

Тарик се подсмихна на себе си, а омразата му се преплете с нещо ново - с отвращение.

Чудовище? Надали. Просто едно момче владетел.

При това мъртвец.

ДВА КРЪСТОСАНИ МЕЧА

Още секунда от това мъчение и Шахризад щеше да изпищи.

Стоеше тук, мотаеше се из стаята си, докато някъде в двореца едно безразсъдно момче със сокол и халиф със сприхав нрав бяха въоръжени с мечове...

- Не мърдай! - изкомандва Деспина. Тя хвана брадичката й с лявата си ръка и още веднъж вдигна тънката четчица с три косъма към клепачите на Шахризад.

Шахризад стисна зъби.

- Ти си пълен кошмар - изръмжа тя. Когато приключи с грима, се дръпна малко назад, огледа произведението си и кимна удовлетворено.

- Вече мога ли тръгвам? - попита Шахризад и духна една лъскава черна къдрица от лицето си.

- Такава си лигла. Поне няма ли да ми направиш удоволствието да се престориш поне малко, че оценяваш всичките ми усилия? - поклати глава Деспина, дръпна Шахризад за китката и я повлече към огледалото в далечния ъгъл на стаята.

- Деспина, ще закъснея за...

- Просто се погледни, Шахризад ал Хайзуран.

Тя се взря в отражението си в полираното сребро, а лешниковите й очи изведнъж станаха двойно по-големи от изумление.

Нищо във вида й не изглеждаше нормално.

Деспина беше преобърнала традицията. Беше облякла Шахризад в шалвари от блестяща черна коприна с подходящо прилепнало горнище, но беше решила да пропусне обичайната мантия със злато или сребро. Тази вечер Шахризад носеше наметало без ръкави в същото небесносиньо като очите на Деспина. То си пасваше с проблясващите сапфири, които се поклащаха от ушите й. Вместо да сложи лента със скъпоценни камъни на челото на Шахризад, Деспина беше вплела тънки нанизи с мъниста от обсидиан из цялата й коса. Те улавяха разпилените лъчи светлина и всяка къдрица проблясваше като въплътена сянка.