Рене Ахдие - Гневът и Зората

- Мисля, че това ви стига, господине - рече Шахризад, като продължаваше да държи лъка и стрелата.

Той стисна прободената си китка, а приятелите му започнаха да отстъпват. Лицето му излъчваше яростта и мъката на мъж, претърпял поражение във всяко едно отношение. По бузите му се стичаха сълзи от болка, а предмишницата му аленееше от кръвта.

Той стискаше зъби, за да не вика, но успя да процеди:

- Внимавай, сръдльо. Внимавай, преди тя да съсипе и теб.

Завъртя се и тръгна, като се давеше от болката в раните си.

Шахризад не отпусна лъка, докато уличката не се опразни.

Обърна се и видя, че Халид стои на място, смъкнал шамшира до тялото си.

Лицето му беше напълно безизразно.

- В онзи ден на двора не си пропуснала целта - започна той.

- Не. Не я пропуснах.

Той кимна.

И прибра меча в ножницата.

Направи го сега. Той е невъоръжен. Това е чудесна възможност. Дори по-добра от плана ти да го напиеш с вино и накрая да го отровиш.

- Шази.

Направи го. Получи справедливост за Шива, справедливост за всички момичета, умрели заради нищо, без причина или обяснение.

-Да?

Пусни стрелата.

Той пристъпи към нея. Погледът му се плъзна по тялото й, като я изгаряше там, където се спираше.

Сложи край на това. Сложи край и се върни при баба. При Ирса.

При Тарик.

Шахризад стисна все още натегнатия лък и пое дъх, като се приготви да стреля... Разнищената тетива не издържа и се скъса до едното ухо.

Как може да си такава безполезна страхливка.

- Ти си забележителна. Всеки ден си мисля как ще бъда изненадан колко забележителна си, но не е така. Не съм изненадан, защото такава е твоята същност. Да не знаеш граници. Да си необуздана във всичко, което правиш.

Всяка негова дума събаряше всяка бариера, рушеше всяка стена. Волята на Шахризад се бореше, пищеше безмълвно, но сърцето й се радваше на тази намеса като пойна птичка, посрещаща зората.

Както и смъртта намираше покой в отговора на молитва.

Тя стисна очи, като не изпускаше от ръцете си лъка със скъсаната тетива и стрелата.

Шива.

Отвори очи и видя, че той още стои пред нея.

- Не ми хареса, че ме нарече „приятел“ - каза той, а кехлибарените му очи просветваха.

Халифът положи длани върху бузите й и повдигна лицето й.

- Да не предпочиташ „повелителю мой“ или „сайиди“- задави се тя отвратено.

Той сведе глава към нея, а челото му почти докосна нейното.

- Предпочитам Халид.

Шахризад преглътна.

- Момиче, какво правиш с мен? Като чума си - прошепна той.

- Ако съм чума, трябва да стоиш настрана, освен ако не искаш да те уморя - каза Шахризад. Лъкът и стрелата още бяха в ръцете й и тя го бутна.

- Не - поклати глава той и ръцете му се спуснаха към кръста й. - Умори ме. Унищожи ме.

Той сведе устни към нейните, а лъкът и стрелата паднаха на земята.

Нямаше връщане назад.

Тя се давеше в аромата на сандалово дърво и топлина. Времето сякаш спря и изчезна. Устните й бяха нейните, но изведнъж се превърнаха в неговите, вкусът му по езика й беше като затоплен от слънцето мед. Като студена вода, галеща изгорялото й от жажда гърло. Като обещанието на всички утрешни дни, събрано в една въздишка. Тя сплете пръсти в косата му, придърпа тялото му към своето. Той замръзна за миг, тя също се спря и двамата

осъзнаха, че са изгубени. Завинаги.

Изгубени в тази целувка.

Целувката, която щеше да промени всичко.

ПРЕЗРЕНИ КЛЕТВИ

Тя искаше да пусне ръката му. Но не го направи. Докосването му изгаряше кожата й.

Срамът. Предателството.

Желанието.

Как можах да пропилея толкова идеална възможност? Защо се поколебах?

Знаеше, че не може да се обвинява, че тетивата се беше скъсала. Но въпреки това не можеше да смълчи укорите към самата себе си.

Шахризад се опита да се дръпне в мига, в който стъпиха във вътрешния двор на палата.

Халид просто я стисна по-силно.

Стражите ги посрещнаха строени, готови да приветстват халифа при завръщането му. Шахрбанът на Рей погледна сплетените им пръсти и изгледа Шахризад. В кафявите му очи се четеше болезнен упрек.

Тя му отвърна с открито неподчинение.

- Сайиди - поклони се той превзето на Халид.

- Г енерал Ал Хури. Вече е късно. Не очаквам да ви видя чак до сутринта.

Шахрбанът се намръщи.

-Повелителят ми се намираше неизвестно къде. Затова не мога да стоя, без да предприема нищо, и да чакам зората.