Рене Ахдие - Гневът и Зората

- Знам - изпъшка тя.

Трябва ми оръжие. Трябва ми лък.

Тя започна да оглежда хората за колчан стрели и лък, опрян до стената на някоя сграда, но виждаше само как тук-там проблясва меч. В далечината забеляза як мъж, преметнал огромен прав лък през гьрба си, но знаеше, че няма никакви шансове да му го отмъкне бързо. Още по-малко вероятно беше да успее да опъне толкова голям и мощен лък, за да стреля.

Нямаше смисъл да опитва.

Най-накрая забеляза момче, което си играеше с други деца в една задна уличка.

Държеше набързо направен лък, а от рамото му висеше колчан с точно три стрели.

Шахризад дръпна Халид за ръката и го повлече към уличката. Клекна пред момчето и отметна качулката си.

- Ще ми дадеш ли лъка и стрелите си? - попита го тя, останала без дъх.

- Какво? - изненада се детето.

- Ето, вземи - тя му протегна петте златни динара, които носеше в джоба на наметалото

си. Истинско съкровище в очите на едно момче.

- Ти луда ли си, млада господарке? - изуми се то със зяпнала уста.

- Ще ми ги дадеш ли? - помоли го Шахризад.

Той й подаде оръжието и стрелите, без да каже и дума. Шахризад пусна монетите в мръсната му шепа и преметна колчана през рамо.

Халид наблюдаваше сделката с присвити очи и стиснати устни.

- Познаваш ли ги, господарке? - погледна момчето зад Шахризад.

Халид се обърна рязко, като бутна черната рида от челото си, и извади шамшира си с едно-единствено движение. Острието изстърга метално по ножницата.

- Махайте се оттук - нареди Шахризад на момчето и приятелите му.

То кимна и побягна, а другите подтичваха около него.

Шахризад и Халид бяха успели да вбесят седмина души. Трима от тях обаче бяха ранени, а другите изглеждаха по-скоро засегнати на чест, отколкото нещо друго. Е, ако не се броеше и загубата на пари.

А това явно значеше много за тях.

При вида на Халид и оголения му меч някои от мъжете извадиха своите различни оръжия.

Халид тръгна към тях, без да каже и дума.

- Господа! - спря го Шахризад. - Това изглежда малко... прибързано. Смятам, че цялата ситуация беше едно недоразумение. Моля, приемете искрените ми извинения за нашата намеса. В интерес на истината всичко е между мен и моя приятел и... господина със съмнителните обноски от по-рано.

- Моите обноски ли са съмнителни? Заядлива кучка такава! - пристъпи напред младият мъж.

- Стига толкова!

Халид вдигна шамшира под лунната светлина, а сребристото му острие проблясваше зловещо.

Готово да убива.

- Спри! - викна отчаяно Шахризад.

- Казах, стига толкова, Шази. Чух достатъчно - отсече Халид със стоманен тон. Щеше да сее смърт.

- Да. Остави го да прави каквото иска, Шази. Седем на един? Съотношението ми харесва - продължи идиотски младият мъж.

Нямаш никаква представа какво казваш. Вторият най-добър майстор на меча в Рей ще ви съсече един по един. Без никакво колебание.

В този миг глупавият младеж измъкна ръждивия си ятаган от ножницата.

Шахризад посегна бързо към колчана и с едно плавно движение постави стрела на тетивата, опъна лъка и стреля. Стрелата се понесе с перфектно въртеливо движение

въпреки скромните възможности на лъка и оцапаните й с кал пера.

Улучи самонадеяния млад мъж в китката и я прониза.

Той изви от агонизиращата болка, пусна ятагана и той издрънча на земята.

Преди някой да успее да реагира, Шахризад беше сложила нова стрела. Опъна силно лъка, но усети как тетивата поддава.

О, Боже.

Въпреки уплаха си тя мина напред и застана до Халид, като придържаше перата на стрелата до шията си.

- Ето тук всички бъркате горчиво. Съотношението никога не е било седем срещу един. И ви съветвам настоятелно и седмината да си плюете на петите и да се връщате по домовете си. Защото следващият, който извади оръжие, следващият, който направи и една крачка напред, ще получи стрела между очите. А мога да ви уверя, че приятелят ми е още по-малко склонен към милост.

Нещо помръдна вляво, Шахризад се обърна бързо и стисна лъка още по-здраво, но отново усети как тетивата изскърца предупредително до ухото й, сякаш се разплиташе.

- Не си и помисляйте да проверявате. За мен сте нищо.

Коленете й се тресяха, но гласът й беше студен като камък във вода.

- Не си струва - измърмори един от комарджиите. Той прибра оръжието си и излезе от уличката. Скоро другите го последваха, докато останаха само мъжът, започнал свадата, и тримата му приятели.