Рене Ахдие - Гневът и Зората

Измъчваха го толкова много проблеми.

Можеше да я попита.

Да я попита къде беше отпратила семейството си. Какво криеше от него?

Защо настояваше да го измъчва.

Но мисълта, че тя може да го излъже - че тези очи с непредсказуеми изблици на цвят, светещи в синьо за миг и в зелено в следващия, очите, които озаряваха света му в златно с жизнения звук на смеха й, - мисълта, че тези очи биха се постарали да скрият истината, му причиняваше по-силна болка, отколкото можеше да признае дори пред себе си.

Защото той я беше излъгал само веднъж.

Халид смачка единия ъгъл на прашното наметало и юмрук и захвърли дрехата в ъгъла. Клепачите му тежаха, зрението му започваше да се замъглява. Колкото повече се втренчваше в предметите, толкова по-трудно беше да ги фокусира. Туптенето в челото му се засилваше.

Почукване на вратата на преддверието го отвлече от мислите му.

- Влез.

Една призрачна фигура, облечена изцяло в бяло, просече тъмнината и се появи в светлината на лампите. Дългата брада на мъжа стигаше до гърдите му.

- Сайиди.

Халид въздъхна.

- По-зле ли е? - попита лечителят, като огледа измъченото изражение на Халид.

- Същото е.

- Изглежда ми по-зле, сайиди.

- Значи е добре, че си тук - отвърна Халид, а в очите му проблесна предупреждение.

Лечителят издиша бавно.

- Казах ви. Не мога вечно да отблъсквам ефекта. Мога само да направя така, че да не ви убие. Но накрая лудостта ще ви погълне, сайиди. Не можете да се борите с нея.

- Разбирам.

- Сайиди. Умолявам ви. Трябва да продължите както преди, колкото и да ви е неприятно. Този вариант... няма да завърши добре.

- Съветът ти е чут. И оценен - каза Халид с равен тон.

Лечителят кимна.

Халид сведе глава. Лечителят постави длани съвсем близо до слепоочията му, като остави място колкото да се плъзне къс коприна, и затвори очи. Въздухът в преддверието замря. Пламъците на лампите се издигаха високи право нагоре. Когато лечителят отвори очи отново, те грееха под светлината на пълната луна.! Между ръцете му се появи топла оранжево-червепа топка и обхвана цялото чело на Халид. Кръгът пулсираше в жълто, после в бяло, въртеше се като спирали и накрая изчезна, сякаш присвитите длани на лечители го всмукаха.

Щом магията изчезна там, откъдето се беше появила, лечителят отпусна ръце.

Халид повдигна глава. Туптенето беше отслабнало, макар че още го усещаше, но клепачите му вече не тежаха толкова.

- Благодаря ти.

- Скоро ще дойде време, когато няма да заслужавам тези думи, сайиди.

- Винаги ще ги заслужаваш, без значение какво ще се случи.

По лицето на лечителя пробяга чувство на безсилие.

- Това значи ли, че цял Хорасан ще види владетеля, който аз виждам, сайиди!

- Хората няма да бъдат толкова впечатлени. Защото аз нося вина, нали? И като последствие те трябваше да понесат немислимото.

Лечителят се поклони с ръка до челото си и тръгна към вратата.

Посегна към нея, но се спря и се обърна.

- Колко дълго трябва един човек да плаща за грешките си, сайиди?

- Докато всички дългове не бъдат опростени -отвърна без колебание Халид.

ЧЕСТТА НА ПРЕДАТЕЛСТВОТО

Когато Шахризад се събуди на следващата сутрин, слънчевата светлина вече струеше през отворените паравани към терасата. Свежи цитрусови цветове бяха подредени върху малка табуретка до леглото й.

При вида на белите цветчета тя веднага си помисли за Халид. Протегна ръце и се постара да не обръща внимание на пробождането на вината.

- Харесват ли ти? - попита Деспина. - Помислих си, че биха ти харесали.

Шахризад надигна глава от възглавницата.

- Какво?

- Странно е, но ти толкова обичаш цветя, че помолих да донесат малко и в стаята ти.

- О, благодаря ти.

- Не звучиш особено благодарна - изсумтя Деспина. - Звучиш разочарована.

Шахризад се претърколи, стана от леглото и се загърна в шамлата си.

Ненавиждам как забелязва всичко. Ненавиждам го почти толкова много,

колкото мразя и нея самата, защото е винаги права.

Шахризад слезе от подиума, а Деспина отхлупи супника.

Шахризад чу как гъркинята се опита да потисне една рязка въздишка.

- Какво има? - попита тя и седна сред възглавниците до ниската масичка.

- Нищо - изписка Деспина.

Шахризад изгледа прислужницата си и сърцето й подскочи.

По челото на Деспина блестяха капчици пот, а обикновено безупречната й кожа с цвят на слонова кост изглеждаше нездраво жълтеникава, с почти зелен оттенък. Кораловочервените й устни бяха бледорозови. Напрежението се очертаваше във всяка бръчица но лицето й. Грациозните й пръсти трепереха край красиво спускащата се ленена