Рене Ахдие - Гневът и Зората

В далечината забеляза малко селище с изпечени от слънцето сгради, разположени около порутен каменен кладенец. Къщите бяха наредени във формата на подкова, кирпичените им стени се бяха напукали, покривите им пропадаха и изглеждаха изоставени. Един възрастен мъж стоеше до ръба на кладенеца и разтоварваше мехове от животински кожи от гърбовете на две стари камили.

Тарик пришпори тъмнодорестия си арабски кон напред и още веднъж пристегна качулката на бялата си рида.

Когато наближи кладенеца, възрастният мъж погледна към него през рамо.

И се усмихна на Тарик.

Носеше обикновени дрехи от изпреден кафяв лен, а гъстата му брада беше прошарена със сребро. Между предните му два зъба имаше широка пролука, а гърбавият му нос беше чупен по средата. Дланите и пръстите му бяха възлести и изкривени от старост и тежка работа.

- Чудесен кон - кимна той, като не спираше да се усмихва.

Тарик кимна в отговор.

Възрастният мъж протегна трепереща ръка към кофата над кладенеца...

И изведнъж я бутна вътре.

Кофата избумтя в мрачните дълбини, като отскачаше при всеки удар от стените, докато накрая пльосна подигравателно във водата.

Тарик издиша шумно.

Старецът изръмжа, дръпна ридата си от главата и затъпка с крака в прахоляка. Започна да кърши пръсти, а лицето му пребеля от ужас.

Тарик погледа мелодраматичното му представление, докато повече не можеше да го понася, и скочи от жребеца си с лека въздишка.

- Имаш ли въже? - попита той стареца, докато отмяташе качулката от лицето си.

- Да, сахиб - отвърна мъжът, като се кланяше непрекъснато.

- Не е нужно да ми викаш така, аз не съм ти сахиб.

- Сахибът има чудесен кон. Чудесен меч. Ти определено си сахиб.

Тарик въздъхна отново.

- Дай ми въжето и аз ще се спусна долу за кофата.

- О, благодаря ти, сахиб. Толкова си щедър.

- Не съм щедър. Просто съм жаден - усмихна се предпазливо Тарик. Взе въжето от мъжа и го завърза за гредата над кладенеца. После спря и се замисли. -Не се опитвай да ми откраднеш коня. Той е доста див звяр и няма да стигнеш далеч.

Старецът заклати глава толкова енергично, че Тарик се притесни да не получи някаква контузия.

- Няма да направя нищо такова, сахиб!

Стараеше се да изглежда толкова категоричен, че съмнението на Тарик се затвърди.

Огледа изучаващо мъжа, протегна лявата си ръка и свирна към небето. Зорая се спусна от облаците като вихрушка от пера със закривени нокти. Старецът вдигна разтреперан ръка пред лицето си, за да се предпази от пронизващата злост на хищника.

- Обича да започва от очите - каза Тарик безизразно, а Зорая разпери криле от кожената му манкала и се втренчи в мъжа.

- Няма да направя нищо позорно, сахиб!

-Хубаво. Тук ли живееш?

-Аз съм Омар от бедуините.

Тарик огледа мъжа още веднъж.

-Омар от бедуините, бих искал да сключа сделка С теб.

-Сделка ли, сахиб?

- Да. Ще извадя кофата от кладенеца и ще ти помогна да напълниш меховете с вода. В замяна бих искал малко сведения за племето ти и неговия шейх.

Омар се почеса по брадата.

- Защо сахибът без име иска информация за племето ми?

- Не се притеснявай, не ви желая зло. Аз много уважавам бедуините. Преди няколко години баща ми купи този кон от човек от племе на бедуини и винаги е казвал, че бродещите из пустинята са сред най-добрите ездачи в света.

- Сред най-добрите? - усмихна се широко Омар. -Ние сме най-добрите, сахиб. Без никакво съмнение.

Тарик се усмихна предпазливо.

- Имаме ли сделка?

- Така смятам, сахиб. Все пак мога ли да те попитам един последен въпрос?

Тарик кимна.

- По каква причина търсиш бедуините?

Тарик се замисли за момент. Този старец беше слуга, при това в най-добрия случай. Вероятно беше просто възрастен член на племето и всеки ден го пращаха да носи вода, за да изглежда, че все още е полезен, дори и на тези години. Сякаш нямаше нищо опасно в това да му каже няколко неща.

- Искам да им направя делово предложение.

- Делово предложение? - изкиска се Омар. - На бедуините? Защо ли един богат млад сахиб се нуждае от помощта на бродещите из пустинята?

- Отговорих на въпроса ти. Имаме ли сделка?

- Да, да, сахиб - премигна Омар с тъмните си очи. -Имаме.

Тарик остави Зорая да кацне над кладенеца и отиде до коня си, за да вземе обърнатия си лък. Преметна колчана на гръб, а после намести до него и лъка, като прокара тетивата пред гърдите си. Не беше толкова глупав, че да остави оръжие навън. Накрая дръпна силно въжето няколко пъти, за да се увери, че е здраво завързано, и стъпи на иззидания от камъни и хоросан ръб на кладенеца.