Рене Ахдие - Гневът и Зората

Той я стисна за ръката.

- Толкова мъдри думи. Халид знае ли какво съкровище си, най-скъпа от звездите ми?

Очите й му се усмихнаха, макар че устните й не можеха.

Муса поклати глава.

- Той е страдал много. Това, че в резултат причинява страдание на другите, ме притеснява невероятно много. И ме наскърбява, понеже момчето, което познавах, не би постъпило така. Но както ти си млада, аз съм стар, а на моята възраст мъдростта вече е не толкова рождено право, а по-скоро очакване. Единственото нещо, което съм научил с абсолютна сигурност през живота си, е, че човек не може да развие пълния си потенциал без любовта на другите. Ние не сме създадени да бъдем сами, Шахризад. Колкото повече един човек се стреми да докаже противното, толкова по-ясно става, че той има нужда най- вече от любов.

Никога не бих могла да обичам такъв мъж... такова чудовище.

Шахризад понечи да измъкне ръката си от неговите.

Но той я задържа.

- Кажи ми - настоя той. - От колко време притежаваш дарбата?

Шахризад остана толкова слисана от въпроса, че само го изгледа, а в лешниковите й очи не се четеше нищо.

Муса продължи да я изучава, а топлите му очи търсеха отговори.

- Значи не знаеш. Тя все още спи в кръвта ти - каза той сякаш на себе си.

- За какво говорите? - попита Шахризад.

- Може би някой от родителите ти... - продължи той. - Майка ти или баща ти нямат ли...

необикновени способности?

Прозрението изведнъж озари Шахризад.

- Баща ми. Той може да прави някои неща. Дребни неща. Но никога не е бил достатъчно умел, че да ги контролира.

Муса кимна.

- Ако някога поискаш да научиш повече за тези способности, прати да ме повикат. С радост ще споделя знанията си с теб. Не съм изключителен майстор, но съм се научил да... ги контролирам.

Той се усмихна бавно. Докато говореше, Шахризад забеляза как танцуващият пламък на една близка лампа угасна, а след това оживя отново от само себе си.

- Бих ли могла и аз да се науча на това? - прошепна тя.

- Честно казано, не знам. Невъзможно е да се преценят възможностите на всеки отделен човек. Знам само това, което научих в мига, в който поех ръцете ти в моите - че ти и аз имаме нещо общо. А сега тази връзка се простира далеч отвъд проста прищявка на съдбата. Умолявам те, звездице моя... моля те, надзърни зад тъмата. В момчето, което познавах, се крие потенциал за безкрайно добро. Повярвай ми, че мъжът, който виждаш сега, е просто сянка на това, което се крие в него. Ако успееш, дай му любовта, която ще му позволи да го осъзнае. За една изгубена душа такова съкровище струва колкото теглото си в злато. Струва теглото си в мечти.

Докато говореше, Муса се приведе към преплетените им ръце, а лицето му грееше в усмивка на обич.

-Благодаря ви, Муса ефенди. За мъдростта, за историята и за още толкова много неща.

-Аз ти благодаря, звездице моя - каза той, пусна ръката й и стана от масата.

- Няма ли да останете и да се нахраните? - попита отново Шахризад.

Той поклати глава.

- Трябва да тръгвам. Но обещавам съвсем скоро да дойда отново. Този път няма да позволя да изминат толкова години. И ще лелея надеждата, че когато те видя пак, Халид ще е до теб. Ще е с теб и ще е по-добър.

Странно чувство на вина проряза стомаха на Шахризад.

Муса отиде до дисагите с вещите си, които беше оставил в ъгъла. Вдигна ги от пода и се спря, сякаш обмисляше нещо. Бръкна вътре и измъкна окъсана и проядена от молците дрипа, свита в стегнат вързоп и вързана с конопена връв.

- Подарък за теб, мила Шахризад.

- Благодаря, Муса ефенди.

Що за странен дар?

- Дръж го винаги у себе си. Това е много специално килимче. Ако се загубиш, то ще ти помогне да намериш пътя - каза той с многозначителен блясък в погледа си.

Шахризад пое вързопа и го притисна до гърдите си.

Муса посегна и сложи топла длан на бузата й.

- Нека те отведе там, където сърцето ти копнее да бъде.

СТАРЕЦЪТ И КЛАДЕНЕЦЪТ

Пустинното слънце сипеше жар върху Тарик, сякаш беше разпален огън. От жегата дюните трепереха, зрението му се залъгваше, а небето сякаш гореше.

Той уви качулката на своята рида плътно около лицето си и закрепи кожената лента ниско върху челото. Вихрушки от пясък се виеха около краката на жребеца му и оставаха блестяща мъгла с вдигането и спускането на големите копита.

Зорая кръжеше над него, а крясъците й ставаха все по-силни с всеки отминал час.

Когато слънцето започна да залязва, вече бяха наближили границата между Хорасан и земите на партите, а Тарик започна да се оглежда за място за почивка. Знаеше, че бедуинските племена са някъде наблизо, но не искаше да рискува да се озове в тяхната територия, без да си е починал добре една цяла нощ, тъй като не беше спал добре още откакто напусна Рей преди почти четири дни. На сутринта щеше да измисли как да поговори с някой местен, за да разбере какво е положението в района.