Рене Ахдие - Гневът и Зората

- Всъщност чудех се дали не би могла да направиш нещо... нещо като владетелка за мен?

- Като владетелка? Какво имаш предвид?

- Имаме нечакан посетител. Питам се дали не би могла да го приемеш в отсъствието на халифа?

- Кой е той?

- Той е... учен, така да се каже. Беше първият учител на Халид, както и учител на майка му през целия й живот. Не е виждал Халид, откакто беше малко момче. Знам, че майка му много го харесваше и никак не бих искал да го отпратя, без да бъде приет официално - намигна й той.

Шахризад не успя да сдържи усмивката си.

- Освен това предполагам, че тази визита би могла да задоволи нечие... блуждаещо любопитство - ухили се многозначително Джалал.

Е, какво пък. Капитан Ал Хури, от вашите уста това звучи толкова интересно.

Той се изсмя.

- Значи идваш, нали, Шахризад?

Тя кимна, а лешниковите й очи блестяха.

- Трябва да те предупредя, той е малко... странен -каза Джалал, докато се връщаше по обратния път, а Шахризад и малкатд й свита го следваха по петите.

- В какъв смисъл?

- Той е останка от отминали дни. Много отдаден на древните изкуства. Но мисля, че ще ти допадне, а и знам, че той ще е много доволен да те види.

- Как се казва?

- Муса Сарагоса.

- Това е много необикновено име - отбеляза Шахризад.

- Той е мавър.

- А, разбирам. Е, ще се постарая.

- Знам, че ще го направиш.

Те продължиха да се изкачват по многобройните стълбища, докато стигнат до мраморните коридори. Джалал ги поведе към голяма зала с купол вместо таван, висок колкото петима души. Стените бяха покрити с плочки и изящно изработени барелефи, изобразяващи отдавна забравени бойни сцени. Воините размахваха оръжия и се впускаха срещу враговете си.

В ъгъла стоеше много висок мъж в дрехи в ярки цветове. Тъмносинята му рида се спускаше до пода, а качулката й беше увита около главата му, прихваната с диадема от кожа и злато. Около двете си китки носеше дебели кожени предпазители манкала, а красивата му тъмна кожа й напомняше за най-хубавите марокански фурми меджул.

Той се обърна към нея и се усмихна толкова широко, че зъбите му сякаш грейнаха като перли на фона на абанос.

Джалал и Деспина се спряха до вратата и я оставиха сама, а раджпутът стоеше наблизо с готов меч.

Шахризад се усмихна в отговор на госта и тръгна към него.

Какво да кажа?

- Добре сте дошли! - започна тя. - Аз съм Шахризад.

Той се плъзна към нея във вихър от цветове и протегна ръце.

- А аз съм Муса. Каква привилегия е да се срещна с вас! - рече той с плътен глас, сякаш от дим и мед.

Шахризад пое ръцете му. Като го огледа отблизо, разбра, че той е много по-стар, отколкото изглеждаше. Веждите му бяха посипани с бяло, а врязалите се по лицето му фини бръчици издаваха склонност към дълбоки мисли и предразположение към веселие. Щом ръцете му докоснаха нейните, тя забеляза как нещо се мерна в одухотворените му кафяви очи, но изчезна само за миг.

- Толкова ви благодаря, Муса ефенди. Много съжалявам, че моят... че халифът не е тук, за да ви поздрави.

Той поклати глава.

- Моя е вината, че пристигнах, без да предупредя. Надявах се да го видя, тъй като минавах през града, но, уви, изглежда, че ще се наложи да оставим срещата си за някое друго пътуване.

- Седнете, моля - покани го Шахризад и махна към възглавниците около ниската масичка от дясната й страна. Двамата заеха местата си един срещу друг.

- Бихте ли желали нещо за ядене?

- Не, не. He мога да се бавя. Пак ви казвам, това трябваше да бъде просто едно съвсем кратко посещение. Не бих искал да се натрапвам на никого.

- Това по никакъв начин не е натрапване. Не бих позволила толкова почитан гост да си тръгне от двореца гладен - усмихна се Шахризад.

Той се засмя и звукът сякаш отекна от стена в стена.

- А откъде знаете, че съм почитан? Не ви ли казаха истината? - попита я той, а устните му се разтеглиха насмешливо.

- А каква е истината, Муса ефенди?

- Че последния път, когато дойдох в този палат, ме изхвърлиха като куче само с дрехите на гърба ми.

Шахризад успя да овладее изражението си. Тя си пое дълбоко дъх и кръстоса ръце в скута си.

- Изглежда, тогава сме длъжни поне да ви нахраним, господине.

Смехът му отново изригна, дори още по-смел от преди.

- Благодаря на звездите за теб, красиво дете мое. Каква ли светлина носиш на бедния ми Халид.

Светлина може би не е най-подходящата дума.

Тя му се усмихна в отговор.

- Както и се опасявах, това не е хармоничен брак -каза внимателно Муса. - Има ли надежда да се превърне в такъв?