Рене Ахдие - Гневът и Зората

- Ти въобще спа ли? - прозя се Рахим.

Тарик опъна лъка и пусна стрелата. Тя се заби с тъп звук току до главата на Рахим.

Той дори не трепна.

- Наистина ли трябваше да правиш това?

-Събирай си нещата. Трябва да сме тръгнали, преди чичо ми да се е върнал и да е настоял да закусваме с него.

-А той къде е отишъл?

-Не знам. Излезе, докато навън беше още съвсем тъмно - рече Тарик, постави нова стрела на тетивата и вдигна лъка.

-Защо ще изчезваме като крадци в нощта, без дори да се обадим?

Тарик го изгледа толкова остро, че можеше да прониже и камък.

-Защото не искам той да знае какво ще правим.

- Аха. И какво ще правим?

- Ох, ти и ужасните ти въпроси!

Тарик пусна стрелата, тя се завъртя около оста си и се заби в дървото, перфектно групирана сред още седем стрели с еднакво оцветени пера.

- Всички да възхвалят Тарик, син на Насир, емир на Талекан. Поздравления. Можеш да стреляш с лък -каза Рахим равнодушно.

Тарик изруга полугласно и тръгна към прозореца.

- Знаех си, че никога не биваше да...

- Успокой се, де - прекъсна го Рахим и се почеса по главата. - Сега ще си събера нещата. Не можеш ли поне да ми кажеш каква е причината за цялата тази тайнственост?

Тарик спря до отворения прозорец и си пое дъх, за да се успокои.

- Започвам да се тревожа за теб - продължи Рахим. - Знам, че си загрижен за Шази, но Реза ефенди каза, че трябва да изчакаме, докато...

- Не. Аз няма да чакам. Не мога да чакам.

Рахим се щипна по носа.

- Какво си намислил да направиш?

- Нещо. Каквото и да е.

- Все още нямаме план. А и Реза ефенди каза да изчакаме. Трябва да чакаме.

Тарик се облегна с рамо на кафявите камъни по стената.

- Снощи доста мислих.

- Слушам те - въздъхна Рахим. - Въпреки далеч по-благоразумните ми намерения.

- Знаеш за бедуинските племена покрай границата между Хорасан и земите на партите... те са известни с това, че не се подчиняват на нито една от двете страни. Ами ако им дадем причина да променят това?

- Каква причина?

- Причината е, че всеки човек се бие за кауза. За цел.

- Звучи ми смътно поетично - отвърна Рахим. - Ще ти е нужно нещо повече от това основание.

- Земя. Правото да притежават земя. Организацията да настояват за това си право.

Рахим изви устни на една страна и се замисли.

- Интересно. Но те са номади по природа. Защо им е да се интересуват от земя?

- Някои може и да не се интересуват. Но те се бият помежду си от векове, а земята е най- бързият начин да се сдобиеш с мощ и влияние, ако не броим златото. Може би един от техните водачи би се заинтересувал да се бие редом с нас. Бедуините може и да са пословично безскрупулни, но и са едни от най-добрите ездачи, които съм срещал. Според мен и двете страни могат да спечелят.

- Звучи опасно - започна да увърта Рахим.

Струва си да говорим с тях. Най-лошото, което може да се случи, е да ни откажат.

- Всъщност най-лошото, което може да се случи, е да ти прережат гърлото.

Да - призна Тарик и около носа му се очертаха няколко бръчки. - И това е вариант. Но нямам намерение да ги обиждам.

- Е, ако някой може с приказки да се отърве от обезглавяване, си ти.

- Благодаря, Рахим. Твоето издържало проверката на времето доверие в мен, както винаги, отхвърля всяка възможност за съмнение.

- Всъщност ако някой може да се отърве от обезглавяване с приказки, е Шази - отвърна Рахим с крива усмивка. - За щастие частица от тази харизма се е прехвърлила и върху теб.

- Никога не е било просто харизма или обаяние, а несравними самообладание и воля - припомни си развеселен Тарик.

- Сигурно си прав. Мога да си я представя как дръзва да предизвика кобра да я ухапе, като се кълне, че нейната отрова ще убие змията първа.

- И ще спечели - усмихна се Тарик.

- В това, разбира се, няма никакво съмнение. Всъщност съм убеден, че е тормозила могъщия халиф на Хорасан, докато той се е превърнал в мяукащо коте, криещо се в ъгъла. Кой знае - току-виж един ден се оказало, че сваляме нея от власт.

Тарик помръкна мигновено при споменаването на халифа.

- Не. Той не е човек, който лесно би отстъпил каквато и да било власт.

- Откъде знаеш?

- Просто знам - отсече Тарик. - Той уби братовчедка ми. А сега и Шахризад е при него.

Във вените на този човек тече не кръв, а чисто зло. Единственото, което ме вълнува относно Халид ибн ал Рашид, е колко пъти ми се иска да можеше да умре от собствените ми ръце. И колко жалко е, че отговорът е, че може да умре само веднъж.

- И аз го ненавиждам. Мразя го с огъня на хиляди слънца. Но винаги е добре да познаваш врага си, Тарик.