Рене Ахдие - Гневът и Зората

Мисълта, че Шива е била убита по този начин, заобиколена от хора, които не са видели нищо, накара сълзите й да рукнат още по-силно. Шахризад се задъха, а въженцето се стегна.

- Баба - едва си пое дъх тя.

Коприната се впи... и ръцете й литнаха към гърлото против волята й.

Ирса. Толкова съжалявам. Прости ми, моля те.

Пръстите й се бореха против повелята на волята й, а войникът опъна коприненото въже още по-силно и отлепи тялото й от земята, като я теглеше за врата.

- Тарик - изхъхри тя, като се задушаваше.

Гърдите й не смогваха да поемат въздух и пред очите й заиграха сребърни звездици.

Болката в гърдите й нарасна, а сребърните звездици се обрамчиха в черно.

Гърлото й сякаш гореше.

Шива.

Сълзите и болката я заслепяваха, но тя се насили да отвори очи още веднъж. Видя завеса от черна коса, мастилено черен водопад, леещ се върху последната страница от живота й.

Не.

Аз не съм нищо.

Аз бях обичана.

Почти губеше съзнание, когато долови някакъв смут...

Въжето се отпусна.

Тя падна на земята, а тялото й се удари силно в гранита.

Безусловната воля да живее вля въздух в гърлото й въпреки изгарящата агония при всяко вдишване.

Някой я хвана за раменете и я вдигна в прегръдките си.

Зрението й беше все още замътено и единственото, което успя да види, бяха светлите като кехлибар очи на врага си, втренчени съвсем отблизо в нейните.

С последните си останали сили, почти конвулсивно, тя...

Тя замахна и го удари през лицето.

Нечия друга ръка я улови за предмишницата и я изви толкова силно назад, че нещо изпука.

Шахризад изпищя рязко от болка.

За пръв път тя чу халифът да повишава тон.

И беше последвано от звука на юмрук, който се стоварва върху плът.

- Шахризад - викна Джалал, подхвана я и я обгърна в прегръдката си. Тя се срина върху гърдите му с подпухнали от сълзи очи, а пламтящата болка в гърлото и ръката й беше почти непоносима.

- Джалал - едва си пое дъх тя.

- Делам - позова я нежно той, като отметна косата от очите й, успокояваше я и я връщаше от бездната на нищото.

Суматохата зад гърба му не стихваше и той се озърна през рамо.

Посрещнаха го сподавени съчувствени възклицания и викове на ярост.

- Спри се, Халид - ревна той. - Всичко свърши. Трябва да я вкараме вътре.

- Халид? - отрони Шахризад.

Джалал й се усмихна тъжно.

- Не го мрази прекалено, делам...

Джалал я вдигна на ръце от земята, а тя зарови лице в ризата му.

- В крайна сметка зад всяка история се крие история.

Часове по-късно Шахризад седеше на ръба на леглото си с Деспина.

По шията й личеше пръстен от тъмноморави синини. Ръката й беше наместена, но от изпукването, което се чу отново, направо й прилоша. Разтреперваше се само при мисълта за него. След това тя се изкъпа внимателно с помощта на Деспина и се преоблече в удобни дрехи.

През цялото време Шахризад не каза и една дума.

Деспина измъкна един гребен от слонова кост, за да пусне все още влажната коса на Шахризад.

- Кажи нещо, моля те.

Шахризад затвори очи.

-Съжалявам, че не бях в стаята си - продължи Деспина и стрелна поглед към малката врата до входа, която водеше към нейните помещения. - Съжалявам, че не знаех, че... идват за теб. Имаш пълно право да не ми вярваш, но, моля те, поне ми говори.

- Няма какво да кажа.

- Има очевидно. Може да се почувстваш по-добре, ако говориш за това.

- Няма да се почувствам по-добре.

- Не знаеш дали е така.

Напротив, знам.

Шахризад не искаше да разговаря с Деспина. Искаше да чуе успокоителния глас на сестра си и томчето с поезия на баща си. Искаше широката усмивка на Шива и заразителния й смях.

Искаше собственото си легло и една нощ, в която да може да спи, без да се бои от пукването на зората.

Искаше и Тарик. Искаше да се хвърли в обятията му, да усети как смехът клокочи в гърдите му, когато тя кажеше нещо много глупаво, което звучеше съвсем правилно. Това може и да беше слабо, но тя се нуждаеше от човек, който поне за миг да поеме тежестта от раменете й. Да облекчи бремето, както Тарик беше направил в деня след смъртта на майка й, когато я беше открил как седи в розовата градина зад къщата и плаче.

Онзи ден той беше държал ръцете й в своите и не беше казал нищо. Просто беше отнел болката й с простата сила на докосването си.

Тарик би могъл да го направи отново. Би го направил с радост.

За нея.