Рене Ахдие - Гневът и Зората

А това представлява сериозно предизвикателство.

- Е, това удовлетворява ли любопитството ти? -попита Деспина.

- Да, господарке, удовлетворява ли го? - обади се дрезгав глас зад гърба им.

И двете момичета скочиха на крака, като все още се пазеха да не бъдат забелязани от бойците долу на арената.

Цветът се отцеди от лицето на Шахризад.

Шахрбанът на Рей стоеше срещу тях, надянал маска на престорено спокойствие, но погледът му излъчваше недоволство и... безсилие.

- Г енерал Ал Хури. - Шахризад изтупа песъчинките и камъчетата от ръцете и дрехите си.

Той продължи да я изучава, а по очите му личеше, че в него бушува битка.

Когато тя утихна, беше ясно, че Шахризад я е загубила.

- Какво правите тук, господарке?

- Беше ми... любопитно.

- Разбирам. А мога ли да попитам кой ви даде разрешение да сте тук, господарке?

При тези думи в Шахризад се надигна силно негодувание. Той може и да беше шахрбанът на Рей и много по-възрастен от нея, но тя не беше направила нищо, за да заслужи подобно неуважение. В крайна сметка тя беше негова повелителка, а не някакво дете, което да мъмрят, че се е държало зле.

Тя пристъпи напред.

- Не съм искала разрешение от никого, генерал Ал Хури. Нито пък ще търся разрешение в бъдеще. За каквото и да било.

Той си пое внимателно дъх, а кафявите му очи, толкова подобни на тези на Джалал и в същото време толкова различни, се присвиха жлъчно.

- Боя се, че не можем да ви позволим подобно поведение, господарке. Разбирате ли, моята работа е да пазя нашия владетел и страната му. А вие - вие се противопоставяте на задълженията ми. Съжалявам. Не мога да позволя това да продължава.

Нима той... нима той знае?

- Благодаря ви, генерал Ал Хури.

- Извинете ме, господарке?

- Въпросът никога не е бил кой ще ми позволи да се държа по някакъв начин. Въпросът винаги е бил кой ще ме спре. Благодаря ви, че ми дадохте отговор.

Възрастният благородник се олюля на пети за момент, като гледаше отвисоко дребното момиче с блеснали лешникови очи, сложило решително ръце на кръста си.

- Съжалявам, господарке. Съжалявам повече, отколкото някога бихте могла да разберете. Но заплахите срещу халифа... трябва да бъдат премахнати.

- Аз не съм заплаха, генерал Ал Хури.

- Възнамерявам това да си остане точно така.

О, Боже. Откъде знае?

КОПРИНЕНО ВЪЖЕНЦЕ И ИЗГРЕВ

Шахрбанът на Рей подозира, че мога да нараня повелителя.

Шахризад слушаше неспирното бърборене на Деспина, докато двете прекараха остатъка от следобеда, като се излежаваха в топлата вода на най-новото допълнение към двореца, като коментираха какво е подходящо поведение и се шегуваха с неприличното.

Но умът й не можеше да намери и миг покой.

Ами ако той каже нещо на халифа?

Колко ли знае? Как е разбрал?

Сега, много часове по-късно, тя седеше върху леглото в притъмнялата стая...

Обратно в началото.

Не откъсваше поглед от вратите и отпъждаше демоните.

Беше облечена с широки копринени панталони и плътно прилепнало горнище в наситено виолетово, а по раменете й падаха дебели ленти. Огърлицата и тънката верижка около кръста й бяха с аметисти, обградени от дребни светлорозови диаманти. От ушите и челото й висяха тежки украшения като капки в златно и виолетово. Дългата й до кръста коса беше пусната на вълни по гърба й.

Шахризад искаше вратата да се отвори от силата на нетрепващия й поглед. Заобиколена от същата стоическа тишина както винаги, тя спусна крака от леглото и закрачи из стаята.

Той идваше обикновено по това време. Вече трябваше да е тук.

Шахризад не желаеше да остави съдбата си в чужди ръце, не можеше да го направи, затова отиде до вратата, дръпна и я отвори.

Раджпутът се обърна на място, ръката му беше отпусната върху ефеса на неговия талвар.

Шахризад почувства как страхът се прокрадва като пиявица към сърцето й... усети как се впива в ъгълчетата на очите и устата й.

- Знаеш ли... знаеш ли дали... - понечи да го заговори тя.

Шахризад стисна зъби.

- Той ще дойде ли?- попита тя.

Раджпутът просто я гледаше от горе на долу, същинска смъртоносна статуя от мускули и злоба.

- Можеш ли да ми кажеш къде е той? - настоя тя, но си личеше, че трепетът в гласай се мъчи да компенсира чезнещата й смелост.

При тези думи Шахризад забеляза как в черните като нощ очи на охранителя се мерна беглото пламъче на отговор.