Рене Ахдие - Гневът и Зората

Съжаление?

Той... той ме съжалява?

Тя затръшна вратата и се облегна на нея, а гърдите й се надигаха тежко.

Не.

Тя потисна едно ридание.

Стига. Стига толкова.

Шахризад опъна гръб и тръгна с високо вдигната глава към леглото. Отпусна се по гръб върху копринените възглавници, без да отлепя очи от вратата.

- Той ще дойде - каза тя на мрака.

Знам, че ще дойде.

Тя се вкопчи във висящата на косъм надежда, а две думи продължиха да отекват из съзнанието й, да я дразнят... да я тровят със значението си, което не биваше да вижда.

Две думи от едно момче, което беше по-незначително от нищо.

Тези две думи й даваха волята да отблъсва демоните.

Владетелко моя.

Вратите се отвориха с ръмжене и измъкнаха Шахризад от неспокойния полусън.

През дървените паравани струеше светлината на чистата зора и краката на Шахризад се подкосиха.

На прага стояха четирима войници.

Шахризад поприглади омачканите си дрехи с длани и прочисти гърло.

- Не е ли обичайно първо да се почука?

Всичките гледаха сякаш през нея, без да отговарят.

В погледите им се четеше сурово безпристрастие.

Шахризад стисна ръце зад гърба си, като се насили да се изправи.

- Какво правите тук?

Без да каже и дума, първият войник прекрачи прага и тръгна към Шахризад, като продължаваше да гледа в някаква точка зад нея...

Все едно беше престанала да съществува.

Сърцето й. Сърцето й.

- Зададох ти въпрос.

Войникът я хвана за рамото. Шахризад посегна да отблъсне ръката му, но той хвана китката й и я стисна силно.

- Не ме... Не ме докосвай!

Войникът кимна на подчинените си и един безжалостен страж я сграбчи за другата ръка.

Кръвта нахлу в тялото й, кипяща от ярост и ужас.

- Спрете!

Двамата започнаха да я влачат към вратата.

Тя се опита да се отскубне и да ги изрита, но те просто я вдигнаха, сякаш беше овързан дивеч, уловен за удоволствие.

- Къде е халифът? - проплака тя.

Спри! Не се моли.

- Искам да говоря с халифа.

Никой от войниците не спря дори да я погледне.

- Чуйте ме! - изпищя тя. - Моля ви.

Те продължиха да носят и да влачат съпротивляващото й се тяло по мраморните коридори на палата.

Подминаваха слуги, но те просто отвръщаха погледи.

Всички знаеха. Войниците също знаеха.

Тогава Шахризад осъзна неизбежната истина.

Тя беше нищо. Тя не значеше нищо.

За войниците. За слугите.

Спря да се бори и повдигна глава.

Стисна устни още по-здраво.

Баба и Ирса.

Шива... и Тарик.

Тя значеше нещо за тях. И нямаше да опетни спомена им за нея, като прави сцени.

Провалът и беше достатъчно безчестие.

Войниците бутнаха вратите, те се разтвориха към зората и Шахризад видя смъртта пред себе си. Това беше последната мисъл, която стовари тежестта си върху нея и отприщи бента.

Шива.

Беззвучни сълзи се стичаха по лицето й, без да забелязва.

- Пуснете ме - каза прегракнало тя. - Няма да бягам.

Тримата войници погледнаха към първия. Сякаш проведоха безмълвен разговор помежду си и пуснаха Шахризад да стъпи на босите си крака.

Сивите гранитни павета бяха хладни, топлите слънчеви лъчи още не бяха помилвали грапавата им повърхност. Тревата от двете страни на паважа й се струваше синя под сребристата светлина на ранното утринно слънце.

Да я погледне за последен път.

Шахризад и обградилите я войници стигнаха до покрита беседка, където ги чакаха още един страж и някаква възрастна жена. В ръцете си тя държеше дълго ленено платно, полюшващо се едва-едва под едва потрепващия ветрец.

Покров.

А в ръцете на войника...

Той стискаше тънко копринено въженце.

Сълзите не спираха да се стичат по лицето й, но Шахризад упорито отказваше да пророни и звук. Пристъпи към войника. Ръцете му бяха дебели и яки.

Дано се свърши бързо.

Тя се обърна, без да каже и дума.

- Съжалявам - прошепна той толкова меко, все едно вятърът прошушна.

Това мило отношение я порази дотолкова, че тя за малко да се обърне и да погледне убиеца си.

- Благодаря - изрече тя, сякаш му даваше опрощение.

Той повдигна нежно косата й и спусна тъмните вълни над главата й. Като було, което я скриваше от безименните свидетели.

Онези, които отказваха да я видят.

Първото докосване на коприната върху гърлото й беше съвсем меко. Толкова елегантен начин да умреш.

Шива еумряла така.