Рене Ахдие - Гневът и Зората

Боецът вдигна ятагана високо над главата си.

- Къде е съперникът му? - попита Шахризад.

- Откъде да знам?

Боецът започна да върти оръжието във въздуха, като изпълняваше дълго упражнение. Той танцуваше по пясъка, а сребристата стомана прорязваше дъга след дъга в ясното синьо небе.

Когато завърши, покрай арената се разнесоха одобрителни възгласи и подсвирквания.

- Явно трябва да започнат с упражнения, преди да започнат да се бият - реши Деспина.

- Умната и непогрешима тивянка.

- Ако те бутна да паднеш, хич няма да приличаш на владетелка.

Още няколко войници демонстрираха техниката си с упражнения, преди на пясъка да се появи страховито огромна фигура. Раменете на мъжа бяха невъобразимо широки, а всеки мускул се очертаваше напрегнат под медната му кожа.

- Господи - възкликна Шахризад. - Той може да ми смаже главата с голи ръце.

Деспина се изкикоти.

Раджпутът измъкна своя дълъг меч талвар под слънцето и замръзна неподвижно за един зловещ миг с нетрепващо оръжие над главата си.

Да видим какво е да си най-добрият майстор на меча в Рей.

Той спусна острието надолу и това беше последният миг, в който Шахризад го видя ясно за цялата демонстрация на раджпута. Тънкият талвар свистеше през бриза и се виеше в ръката на господаря си, докато раджпутът се пресягаше напред и приклякаше в пясъка.

Изведнъж към края на упражнението той вдигна свободната си ръка към устата си...

И духна върху отворената си длан.

Огнен поток плъзна по меча.

Талварът пламтеше.

Той го завъртя над главата си и нанесе мощен посичащ удар надолу. Оръжието изпищя като дракон. Раджпутът го заби с последно движение в пясъка и пламъците угаснаха.

Бойците край арената нададоха оглушителен рев.

Шахризад и Деспина се спогледаха поразени.

- Аз... аз... - опита се да каже нещо Шахризад.

- Знам - завърши Деспина.

Потънали в безмълвния си разговор, двете момичета не разпознаха веднага следващата фигура, която излезе на пясъка. Когато Шахризад погледна надолу, се смая от мигновеното стягане, което усети в гърдите си. Тя смръщи чело, а устните й се стегнаха в тънка линия.

Раменете на халифа бяха мургави и жилави, всеки от мускулите на стегнатия му торс блестеше, ясно изразен и очертан под лъчите на следобедното слънце.

- Трябва да призная, че въпреки всичко го намирам за доста привлекателен - въздъхна Деспина. - Какъв срам.

Шахризад отново усети странното стягане в себе си.

- Да. Какъв срам - изплю тя.

- Няма нужда да ми се ядосваш, че му се възхищавам. Вярвай ми, той е последният мъж, за когото бих си правила планове. Не ми допада да играя на комар, като залагам собствения си живот.

- Не се ядосвам на теб! - запротестира Шахризад. -Не ми пука дали ти или някой друг му се възхищава.

Очите на Деспина затанцуваха весело.

Тогава халифът извади сабята си.

Това беше уникално оръжие. Не беше широко като ятаган, нито пък толкова рязко извито. Острието беше тънко, а върхът му се стесняваше под по-отсечен ъгъл в сравнение с всички други оръжия, които Шахризад беше виждала.

- Знаеш ли как се казва сабята? - попита тя.

- Нарича се шамшир.

Халифът започна упражнението си и Шахризад осъзна, че се надига над ръба на стената, за да вижда по-добре.

Както и раджпута, той сечеше и чертаеше дъги с такава скорост, че пътят на острието беше почти непроследим. Но огромната сила на раджпута му даваше възможност да излъчва заплаха, без дори да помръдне мускул, а далеч по-пъргавото тяло на халифа подчертаваше изящната му грация и коварните инстинкти зад всяко движение.

По средата на упражнението той хвана ефеса на своя шамшир с две ръце и го завъртя рязко.

Сабята се раздели на две и той започна да върти по едно острие във всяка ръка. Стоманата фучеше из въздуха като дявола на праха в пустинята и шептеше около главата му, докато той си проправяше път през пясъка.

Шахризад долови как дъхът на Деспина секна.

Халифът удари двата шамшира един в друг и от тях се посипа рояк искри. Завърши упражнението, като застана с ръце до тялото, а остриетата сочеха встрани.

Бойците, които наблюдаваха демонстрацията, избухнаха във взрив от овации. Каквото и да мислеше човек за халифа, не можеше да се отрече, че беше истински майстор на меча.

Нито пък можеше да каже, че е владетел, който разчита единствено на нечия чужда защита.

Нямаше да е никак лесно да убият този мъж.