Рене Ахдие - Гневът и Зората

- Прав сте - промърмори Шахризад. - Не биваше да казвам това.

Той си пое дъх през носа.

Над стаята се възцари странна тишина.

- А аз не биваше да те прекъсвам. Съжалявам -прошепна той.

Шахризад стисна аленото ъгълче на възглавницата и го усука.

- Продължавай, моля те - каза той.

Тя вдигна глава към него и кимна.

- Аджиб слушал разказа на емира с нарастващо безпокойство. Очевидно той бил извършителят на кражбата. Бил захвърлил въпросния пръстен, докато бягал в паника, за да се измъкне от войниците на емира. Нямал намерение да му даде бокала, преди да имал възможност да измисли какъв да е така важният последен въпрос. А ако емирът разберял, че бокалът е у Аджиб, сигурно щял да го убие, за да сложи ръка на него. Още по-голяма била опасността някой да разпознае, че той е крадецът, виновен за неволите на емира. Аджиб решил да не се отделя от човека до края на пътуването и да прави всичко възможно да прикрие самоличността си.

Шахризад се надигна и седна внимателно, когато забеляза, че през ъглите на параваните към терасата се процежда бледа светлина.

Ето че се започва отново.

- През следващите няколко месеца корабът кръстосвал водите на морето в търсене на омагьосаната адамантена планина, а Аджиб успял да направи така, че все да не могат да поемат по верния курс. През това време научил много от емира за различните му приключения и в крайна сметка за живота му. Започнал да му се възхищава, а емирът скоро видял, че Аджиб е интелигентен млад мъж със склонност към различни знания и смело сърце. Аджиб се превърнал в способен моряк. Той разбрал, че хората могат да го уважават и за това, че е нещо повече от крадец - че е мъж на честта, на когото можели да разчитат. Уви, времето не било на тяхна страна. Възрастният емир се разболял и били принудени да се насочат обратно към пристанището. Скоро станало ясно, че той умира. Затова всеки ден бил още по-ценен. Аджиб наблюдавал с ужас как неговият наставник, как неговият приятел угасва пред очите му. Замислил се дали да не попита духа има ли начин да го спасят, но осъзнавал, че това е отвъд границите на възможното.

Натрапчивата бледнина на зората пропълзя още по-нагоре по паравана.

- Щом корабът застанал до дока, Аджиб вече знаел какво трябва да направи. Избягал от кораба, като взел само бокала. Щом се отдалечил, потъркал ръба на бокала и настоял духът да му каже къде би могъл да намери пръстена. Духът се изсмял гръмогласно, когато видял, че Аджиб пропилява последното си желание за такъв въпрос, но му казал, че в момента пръстенът е на кутрето на един от най-зловещите наемници в Багдад. Аджиб не губил и секунда време, за да го открие. Боят, който се разразил за пръстена, бил яростен и кървав. Аджиб бил принуден да каже къде е скрил цялата натрупана плячка от кражбите, за да се измъкне жив от бърлогата на главорезите. С насинени очи и пребито тяло той се върнал на кораба само с пръстена в ръка.

Зората беше настъпила в цялото си великолепие с цвят на бяло злато.

Шахризад беше сигурна, че халифът е наясно с това.

Тя реши да не спира и продължи да разказва:

- Емирът лежал и се борел за глътка въздух. Когато видял Аджиб, протегнал ръка към него. Аджиб коленичил до леглото му и сложил пръстена на пръста му. Емирът огледал натъртеното и насинено тяло на Аджиб с кръвясалите си очи. „Сине мой - прошепнал дрезгаво той. - Благодаря ти. От цялото си сърце.“ Аджиб се разплакал. Започнал да си признава кой е, но емирът го спрял. „Знаех кой си в мига, в който стъпи на борда на кораба ми. Обещай ми, че до края на дните си няма да откраднеш от другар, а вместо това ще работиш, за да направиш живота на хората около теб по-добър.“ Аджиб кимнал и ревнал още по-силно. Тогава емирът умрял с умиротворена усмивка на лицето, както стискал Аджиб за ръката. После Аджиб разбрал, че емирът му бил завещал цялото си имение и му предавал титлата си, сякаш Аджиб наистина бил негов син.

Аджиб скоро си избрал жена, а сватбата на новия емир била такова тържество, каквото Багдад не бил виждал от много години.

Шахризад замълча и погледна скришом към слънчевата светлина, която се лееше от терасата.

- Свърши ли историята? - попита халифът меко.

Тя поклати глава.

- На сватбата на новия емир бил и един гост от далечни земи - магьосник от Африка, който уж издирвал вълшебна лампа. Но истината била друга. Той всъщност не търсел лампата, а едно малко момче, наречено Аладин.

По челюстта на халифа потрепна мускулче.