Рене Ахдие - Гневът и Зората

- Ти не знаеш нищо - отвърна той.

Шахризад почти се изсмя на тази реплика.

- Прав сте. Нищо не знам. Бихте ли се погрижили да ме образовате, сайиди?

Това беше тиха подигравка... чаша отровено вино, което да го упои и да източи кръвта от жилите му.

Да го накара да разкрие слабостите си.

Моля те. Дай ми въжето, на което да те обеся.

- Довърши историята за Аджиб, Шахризад.

Моментът отмина.

Засега.

Тя му се усмихна от другия край на леглото.

- Сянката, която нараствала в синия облак от дим, придобила форма... и започнала да се смее.

Раменете на халифа се отпуснаха и той се приведе напред.

- Аджиб пропълзял още назад, а ужасът го обземал все повече и повече. Смехът се усилвал, докато накрая ехтял над черните пясъци по брега на адамантения остров. Аджиб закрил лице с треперещи ръце. От дълбините на сянката се появила фигура на мъж. Той бил без коса, със силно издължени уши, украсени със злато. Кожата му била бяла и покрита с изпъкнали знаци на език, който Аджиб не могъл да разпознае. Фигурата отворила уста да заговори и Аджиб видял, че всичките й зъби били изострени, а върховете им били като игли.

Шахризад подпря врата си с една възглавница и кръстоса глезени. Погледът на халифа пробяга по голите й крака, тя го забеляза и очите й се разшириха от усещането да я оглеждат така. Той извърна глава.

Тя не обърна внимание на разливащата се по врата й топлина и продължи:

- Аджиб бил сигурен, че ще умре. Той плеснал с ръце пред себе си и затворил очи, като се помолил мълчаливо за бърза и безболезнена смърт, която да сложи край на безполезния му живот. Затова останал безкрайно изненадан, когато съществото му заговорило с глас, който разтърсил земята под краката им. Последното нещо, което очаквал да чуе, било думи. „Какъв въпрос иска да ми зададе господарят ми?“, казало създанието. Аджиб просто седял, неспособен да пророни и звук. Създанието повторило словата си. „Въпрос? За какъв въпрос говориш, о, създание от чашата?“ - трескаво и почти нечуто промълвил Аджиб.

Създанието отново се изсмяло и отвърнало: „Това беше първият въпрос на моя господар. Той има право да зададе три въпроса, само три. След този му остават два въпроса. Въпросите, за които говоря, са въпросите, които Господарят на Бронзовия бокал може да зададе на Всезнаещия дух на Бронзовия бокал. Аз притежавам отговорите на въпроси - за миналото, настоящето и бъдещето. Бъди мъдър в избора си, защото, попиташ ли три пъти, вече няма да си господар.“

При тези думи халифът се усмихна сякаш на себе си.

- Аджиб скочил на крака, все още замаян от недоверие. Но острият ум на крадеца започнал да работи и той бързо осъзнал, че глупостта му вече му е коствала един безценен въпрос. Затова се спрял да не говори безразборно, за да не попадне в още някой от капаните на хитрия дух пред него. Замислил се и внимателно съставил въпроса наум, преди да го зададе. И попитал: „Дух на Бронзовия бокал, твоят господар желае да узнае точния начин да се измъкне от този остров, така че да достигне родната си земя, без да го сполетят още беди.“ Духът се усмихнал злобно и се поклонил пред Аджиб. Кимнал към планината и казал: „На върха на адаманта е заровена лодка с гвоздеи от пиринч. Довлечи я до брега и отплавай в посока към третата най-ярка звезда в нощното небе. След двадесет дни и нощи ще достигнеш родната си земя.“ Но Аджиб бил нащрек и с бдителен поглед настоял за още обяснения: „Въпросът ми включваше и да не ме сполетят още беди през цялото време на пътуването. В твоя отговор никъде не се споменава за вода и храна.“ Духът отново се изкискал. „Моят господар се учи по-бързо от повечето хора. Ще ти покажа един скрит извор близо до най-западния край на острова. А що се отнася до храната, ти препоръчвам да изсушиш достатъчно риба за пътуването.“

- Това ми звучи прекалено нагласено - обади се халифът. - На този дух не бива да му се има вяра.

- По мое мнение, сайиди, на духовете рядко може да се има доверие - усмихна се Шахризад. - През следващите няколко дни Аджиб направил, каквото му казал духът. Смъкнал лодката до брега и я натъпкал с припаси за пътуването. На третата нощ опънал платното под светлината на пълната луна, а Бронзовият бокал седял в торба до краката му. Десет дни плавал, без да се случи нищо, и той започнал да вярва, че пътуването му може да завърши добре... че след всичко, което бил преживял, късметът този път ще е на негова страна. Започнал да се надява, колкото и малки да били шансовете му, и дори взел да мечтае какво да попита духа в последния си въпрос. Къде би могъл да придобие всичките богатства на света? Как би могъл да спечели любовта на най-красивата жена в Багдад?