Рене Ахдие - Гневът и Зората

Халифът я гледаше и бързо прикри внезапната си изненада зад мрачна замисленост.

- Ти си много странен - отбеляза Шахризад, когато смехът й затихна.

- Ти също, Шахризад ал Хайзуран.

- Аз поне го знам.

- Аз също съм наясно.

- Но аз не наказвам хора заради това.

-Завиждам на хора, които виждат света като теб -въздъхна той.

- Да не би да се опитваш да кажеш, че съм наивна или глупава? - каза тя с прокрадващ се гняв в гласа.

- Не. Ти виждаш нещата така, както си живееш живота. Без страх.

- Това не е вярно. Боя се от много неща.

Той я изгледа изпитателно.

- От какво се страхуваш?

Тъкмо тогава, сякаш нощта беше предсказала момента, силен повей на бриза помете терасата и вдигна дългата черна коса на Шахризад във въздуха. Малки кичурчета се завъртяха около лицето й и закриха чертите му.

- Страх ме е да умра - каза тя сякаш на вятъра.

И ме е страх, че ще загубя от теб.

Той я гледаше, докато повеят затихваше... Сякаш се беше наиграл с косата на Шахризад и вече не искаше да я развява.

Когато въздухът отново замря неподвижен, същата непослушна къдрица, която по- рано през деня все не искаше да стои на място, отново беше паднала пред очите й. Тя посегна към нея, за да я...

Халифът хвана ръката й и нежно отмести къдрицата зад ухото й.

Шахризад усети как треперенето в стомаха й се завръща още по-силно.

- Кажи ми защо си тук - настоя той, като тихият му глас звучеше почти като молба.

Тук съм, за да спечеля.

- Обещай ми, че няма да ме убиеш - прошепна тя в отговор.

- Не мога да направя това.

- Тогава няма какво повече да ти кажа.

Както и през първата вечер, Шахризад остана изненадана от способността си да се откъсва от действителността.

И отново изпитваше странна благодарност, че той никога не се опита да я целуне.

Благодарна... но и някак объркана.

Тя беше целувала Тарик преди - откраднати прегръдки в сенките на сводестите кули. Забраненото естество на тези срещи винаги я беше вълнувало. По всяко време някой прислужник можеше да ги намери, или, още по-лошо, Рахим можеше да ги хване, че се целуват... и щеше да дразни Шахризад безмилостно, както го правеше от момента, когато се беше самокороновал за брата, когото тя никога не беше имала.

Така че, от една страна, оценяваше факта, че не и се налага да целува убиец, но й се струваше непонятно, че новият й съпруг се въздържа от точно това действие. То изглеждаше далеч не толкова интимно, колкото... други неща.

Шахризад установи, че й се иска да попита защо. И любопитството й нарастваше с всяка минута.

Престани. Това няма значение.

Вместо да стане и да се облече като него, Шахризад остана в леглото, взе голяма яркочервеникава възглавница, притисна я до гърдите си и я обгърна със слабите си ръце.

Когато тя не отиде с него до масата, той се обърна и я изгледа.

- Не съм гладна - каза тя.

Той си пое дълбоко дъх и Шахризад забеляза как раменете му се повдигнаха.

После се върна до леглото и застана така, че двамата да са в двата му края, колкото се може по-далеч един от друг.

Толкова е странно.

Шахризад се обърна на една страна и се зарови в копринените възглавници. Мургавите и глезени стърчаха отстрани.

Ъгълчетата на кехлибарените очи на халифа се присвиха леко.

- Искаш ли да продължа историята? - попита тя. - Сайиди?

- Почти си помислих, че вече си над използването на почетни обръщения.

- Моля?

- Забрави ли кой съм аз, Шахризад?

Тя премигна.

- Не... сайиди.

- Тогава липсата на благоприличие се проявява с чувството ти на комфорт.

- Не повече, отколкото вашето зависи от горчивата апатия.

Раменете му отново се повдигнаха и отпуснаха.

- Кажи ми защо смяташ, че е допустимо да ми говориш по този начин?

- Защото някой трябва да го направи - отвърна тя, без да се колебае.

- И си мислиш, че този някой трябва да си ти?

- Мисля, че трябва да е някой, който не се страхува от вас. И макар, че се чувствам... неспокойна във ваше присъствие, колкото повече виждам всичко около себе си, толкова по-малко основание имам да се боя от вас.

Щом произнесе думите на глас, тя със стряскане осъзна истината, която се съдържаше в тях. За единствения ден като негова съпруга тя беше видяла забележително малко от кръвожадното чудовище, което очакваше.

Този път изненадата, отбелязала се по лицето му, не беше просто проблясване. Удивлението му се задълбочи и се превърна в изумление, преди отново да се разсее в празнотата, която винаги забулваше чертите му.