Рене Ахдие - Гневът и Зората

Халифът на Хорасан стоеше в другия край на двора и ги наблюдаваше. Лицето му беше студено и спокойно.

Като затишие пред буря.

ПОД СВЕТЛИНАТА НА ЕДИНСТВЕНА СВЕЩ

Джалал се сепна от беззвучното й възклицание и погледна през рамо. Смехът изчезна от лицето му заедно с намека за неподчинение.

- Предполагам, че нито един от двамата няма да може да спази условията от по-рано.

- Предполагам, че няма.

Лешниковият й поглед не се отделяше от светлите като кехлибар очи на врага й.

- Но се надявам, че по-късно бихме могли да продължим с това, което обсъждахме - каза Джалал и отстъпи с подигравателен поклон.

Халифът прекоси празната арена. Беше облечен с камис от най-фин бял лен и сиви широки шалвари. От черния му пояс тика, увит около хълбоците му, висеше заострена сабя, но Шахризад не можа да разпознае вида й. Както винаги той въплъщаваше пълната противоположност на всичко на света, което тя смяташе за топло и добро.

Всички на двора се смръзнаха при идването на халифа. Вдясно от него стоеше по- възрастен мъж, а благородната му осанка и лице далечно напомняха за Джалал. От лявата страна на халифа беше застанал нервен на вид човек, стиснал наръч свитъци. Около тримата се бяха наредили войници и охрана.

За един опасен момент Шахризад помисли дали да не се обърне да пусне стрелата срещу него. Знаеше, че ще го улучи от такова разстояние, но върхът на стрелата беше затъпен, предназначен единствено за упражнения по мишени.

Може да не го убие.

Тя отпусна тетивата и сведе оръжието надолу.

Не си струва риска.

Докато той се приближаваше, тя се опита да накара сърцето си да не бие толкова силно и неравно. Ако искаше да надделее над това чудовище, трябваше първо да се успокои и да преодолее всичките си страхове от него. При това бързо.

Той се спря на няколко крачки от нея.

И се обърна към Джалал.

- Капитан Ал Хури - произнесе той с мъртвешки тих глас.

- Сайиди - сведе глава Джалал и докосна челото си с пръсти. - Тъкмо показвах на господарката как се борави с лък и стрела.

- Това и сам го виждам. Въпросът е защо.

- Защото аз го помолих - намеси се Шахризад, макар и с твърде висок тон.

Погледът му се отклони към нея с безразличие. Шахризад го наблюдаваше как преценява вида й - че е без мантия, косата й вързана небрежно на тила... а от рамото й се полюшва колчан.

- Тогава отправям въпроса си към теб - каза той.

Тя стисна зъби, като почерпи самообладание от внезапен прилив на дързост.

- Нужно ли е да имам причина да го направя?

- Поисках обяснение. Не причина.

- Това е едно и също.

- Не задължително.

- Всъщност са точно едно и също. Независимо от вашето виждане по въпроса аз просто исках да се науча, а Джалал се съгласи да ми помогне.

Докато говореше, кичурчета от косата й започнаха да се разплитат от кока на тила й.

- Джалал? - повдигна вежди халифът при това неспазване на официалния тон и това беше единствената му реакция на смелото й държане.

- Да. Джалал.

Една къдрица падна върху лицето й и тя я отмести зад ухото си.

- И какво научи от Джалал?

- Какво? - възкликна тя, без да успее да овладее изненадата си от интереса му.

- Ако той те е учил как се стреля с лък, трябва да можеш да покажеш какво си усвоила. Освен ако той не е просто покъртително слаб учител.

Джалал започна да се смее.

- Ако благоволите да си спомните, сайиди, смятам, че имам пръст в обучението ви, когато бяхте момче.

- Джалал-джан - смъмри го рязко шахрбанът, а чертите му се изостриха още повече от изумление.

- Макар че стрелбата с лък никога не е била сред силните ми страни - продължи халифът.

- Вие го казвате, сайиди. Не аз - усмихна се Джалал.

- Джалал! Това е достатъчно - прекъсна го отсечено шахрбанът. - Той е твой повелител!

Джалал се поклони, но лекият присмех продължаваше да си личи и в този жест на

покорство.

- И? - обърна се халифът отново към Шахризад.

Тя отвърна на очакващия му поглед. После, без да каже и дума, постави отново стрелата на тетивата и за момент задържа лъка до тялото си.

Отчаяно искаше да му покаже колко добре умее да стреля, да покаже на всички. зяпачи, че не е момиче, с което може да се отнасят пренебрежително. Освен това искаше да отдаде дължимото и на многото години търпеливи наставления, които беше получила от Тарик.

Когато за пръв път го беше помолила да я научи да борави с лък и стрела, беше все още малко момиче на единадесет години. Тогава очакваше дванадесетгодишният син на могъщия емир да не обърне внимание на глупавото детско желание. Но през онова лято в пустинята, стиснала набързо направен лък и стрела, тя се влюби в Тарик Имран ал Зияд. Влюби се в отрезвяващата му прямота и чувството за хумор. В чара на кривата му усмивка. По онова време това беше единствено пламнало романтично увлечение, но когато мракът