Рене Ахдие - Гневът и Зората

Надигна се към другия край на шатрата и замръзна, когато я чу, че се размърдва. Дъщеря му само се обърна с гръб към него, той издиша и стана на крака. Протегна се предпазливо, за да прогони изтощението от цял ден пътуване без почивка.

Като стъпваше съвсем леко, Джахандар отиде до дисагите си.

Повдигна капака колкото се може по-безшумно и извади книгата с износената кожена подвързия. Сърцето му заби силно, когато усети топлината на облегнатия върху гърдите му том.

Необузданата сила на страниците вече беше в ръцете му...

Той се сви в един от ъглите на шатрата и сложи древния ръкопис върху купчина дрехи. Запали една-единствена свещ.

И си пое дълбоко дъх.

Корицата беше опърпана и надписите по нея бяха нечетливи. Ръбовете бяха протрити, а по средата книгата беше прихваната с ръждива ключалка.

Той се вгледа в потъмнелия от старост том пред себе си.

Ако поемеше по този път...

Джахандар затвори очи и преглътна. Помисли си за жена си в последните дни от живота й, как лежеше и се бореше за глътка въздух, как умоляваше за още секунда време с децата си.

Как го молеше да я спаси от опустошителната болест.

Той се замисли за мига, в който беше предал надеждите й, и колко безпомощен се чувстваше, когато държеше безжизненото й тяло в ръцете си.

И осакатяващото безсилие, докато гледаше как само преди два изгрева по-голямата му дъщеря тръгна сама към едно чудовище.

Той щеше да поправи всичко, каквато и да беше цената. Ако Шахризад беше успяла да преживее зората, щеше да се постарае да е достоен за такава дъщеря. А ако не беше успяла...

Той стисна здраво гърба на книгата.

Не. Той нямаше да се остави отново да трепери и да се страхува под мрака на съмнението.

Джахандар бръкна в пазвата на нощната си риза и измъкна дългата сребърна верижка, която висеше от врата му. На края й се полюшваше черен ключ. Той се приведе над древния том и пъхна ключа в ключалката. Книгата се отвори рязко, сякаш на пружина, и измежду страниците бликна бледа сребриста светлина. Джахандар посегна към първата страница.

И проплака приглушено.

Тя изгори ръката му.

Нямаше значение.

Той придърпа ръкава върху пръстите си и опита отново.

Текстът беше написан в ранна форма на езика чагатай. Преводът щеше да е много труден дори за образован човек като Джахандар. Особено когато времето толкова го притискаше.

Но и това беше без значение.

Сърцето му блъскаше в гърдите, той приближи единствената свещ и започна да работи.

Заради децата си щеше да премести цели планини. Нямаше да се провали отново.

АЛАДИН И ВЪЛШЕБНАТА ЛАМПА

Този път Шахризад нямаше намерение да го чака. Затова и не се изненада, когато той не се появи веднага, а дойде чак късно през нощта.

Слугите, които донесоха храната и виното, не откриха и следа от Шахризад в стаята. Халифът я намери на терасата, където тя гледаше към един страничен вход, обграден от фонтани.

Тя не се обърна, когато той пристигна. Вместо това се наведе през перилата и се усмихна на себе си.

Той се спря за момент, но после застана до нея и също се приведе.

Сърпът на луната висеше високо в небето и се отразяваше от проблясващата вода в езерцата наоколо.

- Харесва ми как можеш да доловиш аромата на цъфналите цитрусови дръвчета, макар и да не се виждат оттук... подсказва, че някъде там има нещо живо и красиво - започна тя.

Той не отвърна веднага, а замълча.

- Обичаш цветовете на цитрусовите дръвчета?

- Да. Но най-много обичам розите. Баща ми има прекрасна розова градина.

Той се извърна към нея и огледа профила й на лунната светлина.

- Мисля, че баща, който има вкус към цветята, би трябвало да възрази на... това.

Шахризад продължи да гледа право напред.

- Мисля, че владетел, който се надява да бъде обичан от народа си, не би трябвало да екзекутира дъщерите на хората на зазоряване.

- Кой казва, че се надявам да бъда обичан от народа си? - отговори халифът със спокоен и равен тон.

При тези думи Шахризад се обърна да го погледне в очите.

- А през цялото това време смятах, че мога да се закълна, че си умен мъж - имитира тя тихия му и уравновесен глас, сякаш произнасяше присъда над него. Тънкият й присмех не остана незабелязан.

Ъгълчето на устните му потрепна.

- А през цялото това време... смятах, че мога да се закълна, че не искаш да умреш. Шахризад премигна.

И реши да се засмее.

Смехът й се понесе отвъд терасата, разтвори се в нощта и изпълни със звънливата музика на камбанки.