Рене Ахдие - Гневът и Зората

Шахризад помълча, за да подсили ефекта.

- И тогава... лодката започнала да скърца. Солената вода прониквала между дъските. Аджиб с ужас забелязал, че пиринчените болтове са започнали да се пропукват по краищата и морето нахлувало през сглобките. В паниката си се опитал да изгребе водата от лодката с голи шепи. Когато разбрал колко напразни са усилията му, сграбчил бокала и потъркал повърхността му. Духът се появил и седнал спокойно върху килналия се нос на лодката. „Потъваме!“ - изкрещял Аджиб на духа. „Ти ме увери, че ще достигна родната си земя, без да ми се случат никакви беди!“ Духът просто гледал Аджиб, без въобще да си дава вид, че го е грижа за нещо на този свят. „Можеш да ми зададеш въпрос, господарю“ - отвърнал той. Аджиб се озърнал обезумял, като се чудел дали бил дошъл мигът да използва последния си и най-ценен въпрос. Точно тогава видял на хоризонта мачтата на друг, много по-голям кораб. Изправил се на крака, размахал ръце и се развикал, за да привлече вниманието на екипажа му. Когато корабът се извърнал в неговата посока, Аджиб изкрещял триумфиращо, а духът се подсмихнал и се скрил в бокала. Аджиб се качил на борда, разтреперан от благодарност, дрехите му били окъсани и мръсни, а изгорялото му от слънцето лице било скрито от рошава брада. Но, уви...

Халифът повдигна вежди в учудване.

- Когато собственикът на кораба се появил на палубата, Аджиб с потрес установил, че това е същият онзи емир... самият човек, чиито войници го преследвали чак извън Багдад и го принудили да потегли на това окаяно пътуване. За миг Аджиб се почудил дали да не скочи в морето с главата надолу, но когато емирът му се усмихнал топло и го посрещнал с добре дошъл на борда, Аджиб разбрал, че както е брадясал и окъсан, никой не може да го познае. Затова седнал на масата на емира, отчупил си от хляба му, ял от храната му и пил от напитките му, сякаш не знаел кой е спасителят му. Възрастният господин бил изтънчен домакин, пълнел чашата на Аджиб със собствената си ръка и го забавлявал с разкази за безбройните си морски приключения. С напредването на вечерта Аджиб узнал, че емирът бил потеглил на път преди няколко седмици, за да търси един остров с тайнствена планина по средата. На този остров бил скрит бокал с мистичната сила да отговаря на всеки въпрос на света - за миналото, настоящето или бъдещето.

Халифът се отпусна назад и се облегна на лакът, а очите му излъчваха топлина.

- При тази новина Аджиб направо замръзнал на място. Защото, разбира се, емирът можел да говори единствено за същия бокал в торбата му и за нищо друго. Като се преструвал на абсолютно невеж, Аджиб попитал емира защо се е решил на толкова опасна мисия, особено когато вече бил навлязъл в годините, които се приемат като здрача на живота на човек. Очите на емира се натъжили. Той признал, че е тръгнал да издирва черната планина и скрития бокал по една-единствена причина. Преди няколко седмици нещо изключително ценно било откраднато от него - пръстен, принадлежал на починалата му съпруга. Само той му бил останал от нея и го смятал за най-ценното си притежание. Но по улиците на Багдад някакъв умел крадец измъкнал бижуто от пръста на емира и изчезнал сред тълпата, неуловим като сянка. От онзи следобед духът на починалата му съпруга започнал да го спохожда всяка нощ и той знаел, че трябва да си върне пръстена на всяка цена. Ако можел да попита бокала къде се намира украшението, щял да умилостиви духа на жена си и да възстанови честта си в памет на тяхната любов.

- Значи въпросът му към всезнаещия дух на бокала щял да бъде за някаква си любовна дрънкулка? - намеси се халифът.

- Някаква дрънкулка? Любовта е сила сама по себе си, сайиди. Заради любовта хората се решават и на немислимото... и често постигат невъзможното. Не бих се надсмивала на силата й.

Халифът удържа на погледа й.

- Аз не се надсмивам на силата и. Оплаквам ролята й в тази история.

- Натъжен сте заради значението на любовта в живота на емира?

Той помълча.

- Разстроен съм от значението й в живота на всички ни.

Шахризад разтегна устни в тъжна усмивка.

- Това е разбираемо. Макар и малко предсказуемо.

Халифът наклони глава.

- Отново си позволяваш да допуснеш, че си научила много за един ден и две нощи, владетелко моя.

Шахризад отклони поглед и пръстите й се заиграха с ъгълчето на червената възглавница в ръцете й. Усети как по бузите й плъзва червенина.

Владетелко моя?

Той се размърда притеснен от мълчанието й.