Рене Ахдие - Гневът и Зората

Капитан Ал Хури прибра оръжието в ножницата и коленичи край Шахризад. Страданието й беше толкова явно, че Тарик се спря.

- Джалал. Какво направихме? - проплака Шахризад, а лицето й се присви от неописуема болка.

- Не, делам. Вината не е твоя. Нищо не е по твоя вина - опита се да я успокои капитанът, като обхвана лицето й с длани.

- Ти трябва да... - въздъхна разтреперана Шахризад. - Ние трябва да спрем всичко това. Преди още някой да умре.

- Няма да направя нищо такова - отвърна капитан Ал Хури.

- Какво направихме? - проплака Шахризад жално, душата й се късаше.

Капитан Ал Хури повдигна Шахризад и я изправи на крака.

- Нищо. Ти не си направила нищо.

Тя поклати глава, а по лицето й се изписа мъчително решение.

- Халид... Той ще трябва да...

- Не. Никога няма да го направи.

- Но как ще можем да живеем така? - изкрещя тя. -Аз не мога. Не мога!

Тарик вече не издържаше.

- За какво говориш?

- Тарик Имран ал Зияд - каза капитан Ал Хури, като не откъсваше очи от Шахризад. - Имам една молба.

- Отговорът е не.

- Не искаш ли първо да я чуеш?

Тарик замълча и го изгледа навъсено.

Капитан Ал Хури се обърна и срещна погледа му.

- Изведи Шахризад от Рей.

- Винаги това съм искал.

В очите на Шахризад проблеснаха искрици.

-Джалал...

- Вземи я със себе си - настоя капитанът, като я хвана за раменете.

- Не. Не мога да се махна - отвърна тя, като се мъчеше да овладее треперенето в гласа си. - Няма да тръгна. Не се... страхувам.

Капитан Ал Хури я изгледа настойчиво.

- Чуй ме. Поне веднъж. Умолявам те.

Шахризад започна да протестира, но ги облъхна порив горещ въздух, разпръсквайки странния парфюм от сладко ухание на рози и горчиво-лют дим. Тя стисна очи и притисна

ръка до гърдите си.

- Тарик. Къде е баща ми? - попита тя дрезгаво.

- Извън града - отвърна той. - Чака ни... на върха на един хълм.

Тя отвори очи и го изгледа с мрачна решителност.

- Заведи ме при него.

Без да дочака отговор, тя мина покрай капитана и влезе в конюшнята, за да оседлае кон.

Тарик се обърна да я изгледа как изчезва в тъмнината. Шахризад се беше изправила стегнато и вървеше отсечено. Едва беше осъзнал объркването си, когато капитан Ал Хури го хвана за рамото.

Тарик отблъсна ръката на арогантния мъж.

- Какво...

- Все още ли я обичаш? - попита го той с напрегнат шепот.

- Това не е твоя работа.

- Отговори ми, глупако. Обичаш ли я?

Тарик стисна зъби и изгледа гневно капитана на стражата.

- Винаги ще я обичам.

- Тогава направи така, че тя никога да не се върне.

ГОРЯЩИ ВЪГЛЕНИ

Двамата ездачи се срещнаха по средата на пустинята под тъмното небе.

Единият яздеше обикновен сив кон, а другият беше на великолепен бял жребец.

И двамата бяха следвани от кавалкада въоръжени мъже.

Човекът на белия кон заговори първи:

- Научих, че имаме общ враг - започна той с богат и очевидно неискрен тон.

- Така изглежда, господарю - отвърна премерено другият.

Първият се усмихна угоднически и бавно.

- Ти си точно такъв, какъвто те описваха, Реза бин Латиф.

- И вие също, господарю.

Султанът на партите се изсмя.

- Ще приема това като комплимент.

- То е комплимент, господарю. Прости ми, че не успявам да предам чувствата си по подходящ начин, но аз не се съгласих на тази среща, за да си разменяме закачки.

Смехът на султана отекна в нощта.

- Откровен човек. Доволен съм. Тогава да прекратим любезностите и да преминем към деловата част.

- Точно така, господарю.

- Какви са намеренията ти по отношение на онова копеле, моя племенник?

- Да го накарам да страда. И да го унищожа.

Очите на султана проблеснаха войнствено.

- Разбирам.

- А вашите намерения?

- Да го унижа... и после да го унищожа. Може би бихме могли да си помогнем един на друг за постигането на целите, които споделяме?

- Моята помощ зависи от това какво ще предложите, господарю.

- Засега мога да предложа пари и оръжие. Щом овладеете границата и увеличите силите си, ще съм готов да предложа допълнителна помощ, но дотогава не мога да рискувам да провокирам гнева на момчето още повече.

- Това е напълно разбираемо.

Султанът махна на хората зад себе си и двама стражи донесоха малко затворено ковчеже.

- Приемете това като жест на доверие. Щом изразходите средствата, ми пратете съобщение и ще отделя още.

Реза кимна. Погледна през рамо към свитата си и две фигури с качулки пристъпиха напред, за да вземат златото.

Единият мъж се наведе, за да вземе сандъчето, и светлината на синята пустинна луна падна върху оголената му ръка.