Рене Ахдие - Гневът и Зората

-Шази?

-Да?

- Благодаря ти - каза той и изчезна по коридора, без да дочака отговор.

Шахризад се върна при леглото, докато раджпутът и двама войници стояха на стража. Заигра се отново с пръстена на дясната си ръка, докато навън бурята продължи да се вихри със светкавици и гръмотевици, от които й ставаше горещо и студено едновременно.

Вали. Проклятието е отслабнало.

Това просто е една ужасна буря. Нищо повече.

Отново изтрещя гръм, параваните се отвориха и изложиха стаята на стихията. Шахризад отчаяно искаше да направи нещо и отиде да ги затвори, но раджпутът протегна ръка и я спря. Кимна отсечено на единия от стражите да отиде до терасата.

Преди войникът да може да дръпне параваните и да ги заключи, в гърдите му се заби стрела. Той се свлече на колене и падна на пода.

Раджпутът хвана Шахризад за китката и я дръпна зад себе си. Измъкна талвара си от ножницата със зловещо стържене на метал в метал.

На терасата се появиха два силуета с качулки.

На Шахризад й трябваше само секунда, за да разпознае фигурата, стискаща обърнатия лък.

- Не! - викна тя, когато Тарик постави друга стрела на тетивата и стреля срещу раджпута. Шахризад дръпна телохранителя си и стрелата се заби в лявото му рамо, малко по-нагоре и встрани от първоначалната си цел. Раджпутът дори не трепна.

Другият страж извади ятагана си и Тарик го повали с един изстрел. Постави нова стрела, опъна тетивата до ухото си и продължи бавно да върви напред.

Раджпутът изсумтя яростно и размаха меча си.

- Отдръпни се! - нареди Тарик рязко.

Вместо това раджпутът се отпусна и зае стойка за бой.

- Престанете! - кресна Шахризад и усети как в гърдите й се надига паника.

Поредната гръмотевица разтърси стените на двореца.

- Това е последният ти шанс - предупреди Тарик, а сребристите му очи светеха в мрака.

Раджпутът се изсмя безрадостно, вдигна оръжието пред себе си и пристъпи към Тарик.

- Викрам! - опита се да го спре Шахризад. - Не го прави.

Раджпутът не й обърна внимание, насочи талвара си към Тарик и се приготви да атакува.

Тарик пусна стрелата, без да се колебае. Тя се заби в средата на гърдите на раджпута.

- Тарик! - изпищя Шахризад. - Моля те!

Раджпутът се олюля, а по лицето му се изписа смайване.

Тарик го удари силно с лъка по тила и огромният мъж се стовари на пода.

Шахризад сподави хлипането си.

Тарик я огледа мрачно и предпазливо.

- Шахризад...

- Как можа? - прошепна тя задавено.

- Той щеше да ме убие - отвърна Тарик, а веждите му се сляха в непрекъсната черта.

Беше прав. Но тя не знаеше какво да каже на миналото си за това, че беше унищожило

цялата надежда за бъдещето.

- Шази? - намеси се тихо Рахим, наклонил глава на една страна.

- Какво правиш тук? - попита Шахризад, без да отделя очи от първата си любов.

- Дойдох да те отведа у дома - каза Тарик.

- Нямаше нужда да идваш. Аз...

- Няма да си тръгна без теб - прекъсна я той и я изгледа непреклонно.

Някъде наблизо удари мълния, по тавана пробяга тъмна цепнатина, а грохотът на гръмотевицата я отвори още по-широко.

- Целият дворец ще се срути върху главите ни -каза Рахим. - Трябва да се махаме оттук и да намерим Джахандар ефенди.

- Баба? - сбърчи чело Шахризад. - Защо баща ми е тук?

Рахим потри врата си неловко.

- Това е дълга история.

В коридора зад вратата отекна тропот от крачки, Тарик се обърна и измъкна стрела от колчана, преди да заеме позиция между нея и входа. Стоеше готов да я пусне, докато стъпките не отминаха.

- Трябва да тръгваме - настоя Рахим.

Шахризад не помръдна и си пое дълбоко дъх.

-Тарик...

- Няма да си отида без теб! - извърна се той и я придърпа към себе си. - Тази битка не е твоя! Никога не биваше да става твоя!

Изтътна нов гръм и от тавана падна цяло парче, като за малко не удари Рахим.

- Тръгваме си - каза Тарик, като я стискаше здраво. - Веднага.

Тя кимна. Щом се озовяха в безопасност отвъд стените на палата, щеше да събере кураж и да му каже защо не може да си върви.

Защо не искаше да си тръгне.

Той я хвана за ръката и закрачи към вратата.

- Чакай! - освободи се тя и изтича до гардероба, за да си вземе наметалото и килимчето от Муса ефенди, тъй като не искаше да го остави, ако пламне пожар. Наметна раменете си с плаща и се спусна към табуретката, за да прибере писмото на Халид и камата си. При вида на вече изсъхналата, безжизнена бледовиолетова роза пред очите й внезапно пробяга спомен... за една друга роза, дадена й не чак толкова отдавна, разцъфтяла и повехнала трагично. Дар с добри намерения, разпаднал се на парченца, ронещ листенца по мраморния под.