Рене Ахдие - Гневът и Зората

Тя се вгледа в него и забеляза уязвимо потрепване по лицето му.

Могъщият халиф на Хорасан. Повелителят на повелителите.

Нейното красиво чудовище.

Шахризад се приведе към него и обхвана долната му устна със своите. Притисна лицето му с ръце и плъзна езика си в сладост, като затоплен от слънцето мед.

Както той беше казал, избор никога не беше съществувал.

Една от ръцете му се обви около тънката й талия и тя се изви срещу него, нагаждайки тялото си към неговото. Дръпна връзките на шамлата си, а студеният въздух се впусна срещу тялото й, последван от топлината на неговото докосване.

Когато устните му се преместиха на гърлото й, като внимаваха да не засегнат раната от камата на федаина, Шахризад взе решението си.

- Обичам те - каза тя.

Халид вдигна глава срещу нея.

Тя сложи ръка на бузата му.

- Обичам те повече, отколкото думите могат да кажат.

Той я положи на възглавниците, без да отделя очи от нейните, покри дланта й със своята и прокара устни по вътрешната страна на китката й.

- Душата ми вижда равна на себе си в теб.

Всичко пред нея се сля в кехлибар и истина.

Шахризад целуна Халид отново и се остави да полети в бездната.

Заради момчето, което беше невъзможно, невероятно да проучиш в контрастите му. Момчето, което беше превърнало живота й в пепелище само за да създаде от него живот, различен от всичко, което тя познаваше.

Утре можеше да се притеснява за неща като лоялност. Утре можеше да се тревожи за цената на това предателство.

Тази вечер съществуваше само това.

Ръцете им се сплетоха над главата й. Тя долавяше ниския му шепот в ухото си.

Само едно момиче и едно момче.

И това.

Забрава.

Шахризад се събуди с уханието на рози.

С уханието на дома.

Златното слънце лееше лъчи през прорезите на гравираните паравани към терасата. Тя примижа срещу светлината и се претърколи.

На копринената възглавница до главата й беше сложена бледовиолетова роза и сгънат лист пергамент. Тя се усмихна на себе си, взе розата и я доближи до лицето си.

Беше перфектна. Кръгът от присвити листенца беше безупречен, а цветът беше в точния баланс между поразителен и твърде мек. Шахризад вдъхна упойващия аромат, посегна към сгънатия пергамент и се обърна по корем.

Шази,

Предпочитам синия цвят пред всички други. Уханието на люляк в косите ти ми носи постоянно мъчение. Ненавиждам смокини. И накрая, никога няма да забравя, никога, до края на живота си, спомените от снощи.

Защото нищо, нито слънцето, нито дъждът, нито дори най-ярката звезда в най- тъмното небе не може да се сравнява с чудото, което си ти.

Халид

Шахризад прочете писмото четири пъти, като запомняше думите му. Усмивката й ставаше все по-широка с всеки прочит, докато накрая лицето почти я заболя. Засмя се като оглупяла и бързо се укори за това. Остави розата и писмото на табуретката до леглото си и посегна към хвърлената на пода шамла.

Къде е Деспина?

Тя завърза връзките на кръста си, отиде до вратата на стаята на прислужницата си и почука. Никой не отговори, Шахризад натисна дръжката и надникна вътре. Стаята беше тъмна и в нея нямаше никой. Сякаш беше изоставена. Тя се намръщи и се върна в покоите си.

Като се мръщеше още повече, Шахризад отиде да се изкъпе и се облече в ален ленен камис без ръкави и подходящи панталони. По ръбовете дрехата беше украсена с дребни перли и изящно изработени елементи от мед и злато.

Тъкмо когато Шахризад прекарваше гребена от слонова кост през последния кичур от косата си, едното от крилата на двойната врата се отвори и се затръшна с оглушителен грохот.

Шахризад подскочи с измъчен писък.

- Липсвах ли ти? - подразни я Деспина.

- Къде се губиш цяла сутрин? - сопна се строго Шахризад на прислужницата си, докато

усукваше все още влажната си коса над едното си рамо.

Деспина наклони глава.

- Сигурно се шегуваш, глезло на халифа. По-скоро бих изяла каквото има в нощното гърне, вместо да се върна в тази стая толкова скоро. Особено с риск да си навлека гнева на владетеля.

- За какво говориш?

- Стига с това представление на престорена скромност. Целият дворец знае.

По шията на Шахризад пролази топлина.

- За какво да знае?

Деспина се усмихна.

- Халифът на Хорасан излезе призори в градините сам. Върна се с една-единствена роза - каза гъркинята и махна към цветето на табуретката до Шахризад. -Мисля, че е безопасно да предположа защо.