Снежана Петрова - Unknown

– Тогава излиза, че подпалвачът не е пироманиак, така ли?

– Знаем, че материалите, използвани за строежа на сградите, които нашият човек си избира, не са от най-лесно запалимите. – Джаред сложи ръка върху дръжката на пистолета си. – Какви са другите причини за запалване на пожар? Обсъждахме вече изплащанията на застраховки. Може би някакво отмъщение? По дяволите, запалителните устройства изключват всичко това. Ти каза, че са извънредно сложни, прекалено прецизно изработени.

– Точно така. Някой много си ги обича, харесва му да ги изработва и умира да си представя унищожението, което те ще причинят.

– Значи отново се връщаме към пироманиак, който обаче не получава оргазъм от пламъците. – Той се втренчи в нея. – Какво мислиш?

– Мисля си за онова, което ти спомена за Меркерсън – че е възможно, да е предал щафетата на някой свой ученик. Може би работят заедно – Меркерсън дърпа конците, като преднамерено започва с някое малко градче и сгради, лесни за подпалване.

– Учебна площадка.

– Да.

– Хипотезата не е лоша – Джаред кимна замислено.

– Така нещата се подреждат.

Впечатлен, той попита:

– Кога ти хрумна това?

– Още след като разбрах за телефонното обаждане. Тогава, разбира се, не се сетих за Меркерсън. Но имахме подпалвач, действащ на територията на Лъвския залив и човек, който предупреждава по телефона от друг град. Това прави двама души. „Бръсначът на Окам“ 1– просто е.

– Сещам се обаче нещо друго. Запалителните устройства сега са много по-различни, от онези, които е използвал Меркерсън навремето. Ако той е замесен, значи е усъвършенствал уменията си през годините и е модернизирал оръжията си за унищожение. Очевидно е можел да се снабдява с инструментите и веществата, от които се е нуждаел.

Двамата тръгнаха по широк сумрачен коридор, който ги отведе до вътрешен двор, където бяха монтирани още клетки за кучета. Очите на Дарси отново бяха придобили онзи унесен, отсъстващ израз.

Той спря рязко до нея и я попита тихо:

– Къде се отнесе?

– Спомних си нещо. – Тя посочи към една от клетките. – Дани веднъж ме заключи там. Държа ме повече от час, защото бях разпрала любимите й дънки, които бях взела назаем... без да я питам.

Той сложи ръка на кръста й в израз на подкрепа.

– И аз правех бели като малък.

Дарси подпря рамо на неговото.

-Винаги съм се чудела защо толкова много бегълци от затвора се навъртат по старите си места. На тяхно място веднага бих се измела от страната. Вероятно това е направил и Меркерсън. Може би е в Канада. Или в Мексико.

– Можем да разпространим снимката му и да видим дали отнякъде няма да изскочи някаква информация. Но това място е отдалечено. Той би трябвало да чуе за него от някого, или пък по някаква причина самият той да е идвал в Лъвския залив.

– Искаш да кажеш, че е възможно да е престоял тук известно време ли? – Тя се извърна към него. – Като змия, скрита в тревата, б-р-р-р.

Той постави длани зад врата й и я целуна, бавно и нежно. Продължи, докато дишането му се ускори и тя се притисна към него. Джаред се дръпна назад и се вгледа в очите й — те искряха от желание и това беше далеч по-добре, отколкото да ги гледа унили и посърнали.

Устните на Дарси още горяха, когато спряха до бордюра пред „Сладка среща“. Далеч по-дълбока – и безкрайно по-застрашителна – беше топлината, която той бе влял в тялото й с целувката си, разтопявайки буцата лед, свила стомаха й.

Джаред я бе обсебил. Прекалено дълбоко и неочаквано лесно и тя не знаеше как да се справи с това. Никога не й се бе случвало подобно нещо.

Тя обичаше мъжете. Беше очарована от тях и им се наслаждаваше в пълна степен, но за нея те бяха просто средство за забавление. В живота й се случваха прекалено много неща, които изпълваха времето й. Дани я наричаше прелъстителка. Дарси никога не си бе поставяла за цел да нарани когото и да било, макар в града да се знаеше, че се бе случвало.

Докато гледаше към Джаред над капака на служебния пикап, Дарси се зачуди защо точно той се бе оказал човекът, завладял я така дълбоко. Какво му беше толкова особеното? Беше сприхав и рязък, когато е в добро настроение, и пълен задник, когато е в лошо.

Една от веждите му се издигна над слънчевите очила, жест, който означаваше „ Какво гледаш ?“

Теб. Ти ме побъркваш. Спри. Вместо това тя каза:

– Не можеш да ме обвиняваш, че ти хвърлям влюбени погледи. Ти си най-страхотният мъж, който някога съм виждала.

– Продължавай да мислиш така. Идваш ли?