Снежана Петрова - Unknown

Джим Ралстън измери съперника си с поглед. В него не се съдържаше предизвикателство, по-скоро бе изпълнен с мълчаливо любопитство.

– Няма проблем, ще се справя – каза Дарси, без да си дава сметка за мълчаливата размяна на мъжественост, която ставаше над главата й.

– Окей. Искам само да те предпазя от нещо, за което може да не си готова.

– Добре съм, Джим, не се притеснявай за мен – повтори тя със сигурен глас. – Знаеш ли къде са ключовете за пикапа?

– Мич го е закарал отзад да го измие.

Двамата с Джаред излязоха и тръгнаха покрай сградата, за да я заобиколят.

– Освен мен и Ралстън на редовна работа се водят и двама парамедици, които трябва да реагират при спешни случай – обясни тя. – Останалите пожарникари са доброволци. Мич Куин е един от най-активните. Надявам се да получи постоянна работа, ако градът някога одобри увеличение на бюджета. Той го заслужава. А, ето го и него.

Едър русокос мъж в тъмносиня униформа тъкмо подсушаваше пикапа. Тя ги запозна бързо, след това скочи в кабината, нетърпелива да потеглят.

Напуснаха бързо града, после излязоха от крайбрежната магистрала и започнаха да се изкачват през гориста област. Дарси стискаше здраво волана, избледнелите й устни бяха свити. Гледаше пътя, потънала в някакви размишления или спомени, които я бяха обсебили изцяло.

– Разкажи ми за мястото, където отиваме.

Джаред се опитваше да я ангажира в разговор. Искаше да бъде в контакт с нея, да знае какво става в съзнанието й, да е наясно с вълненията и страховете й.

Тя трепна, сякаш гласът му я бе стреснал. Изгледа го със зелените си очи, които бяха изстинали и отнесени.

– Какво?

– Впечатленията ти от приюта за животни. Всичко, което може да ни подскаже защо подпалвачът е избрал това място. Какво знаеш за него?

– О, да. – Тя събра бавно мислите си. – Приютът беше построен със средства, осигурени от фамилията Дармоди, която притежава големи терени земя тук от три поколения. Луси Дармоди прокара проекта напук на семейството си, което я обвиняваше, че превръща къщата си в зоологическа градина, заради страстта й да прибира всички ранени, бездомни и изгонени от стопаните им животни. Когато почина, децата й не искаха повече да се занимават с приюта, така че дариха оборудването и планираха да съборят сградата и кучкарниците, но възникнаха спорове с общината и в момента се водят съдебни процеси, на които не им се вижда краят.

– Откога не си идвала тук?

– Отдавна.

Той я изгледа през слънчевите очила.

– Но навремето си идвала често.

– Преди много години. Баща ми е ветеринарен лекар и обикновено един уикенд в месеца извършваше кастрации тук. Взимаше мен и Дани, сестра ми, да му помагаме всеки път, когато имахме възможност. Така Дани откри, че работата на ветеринарния лекар е нещо много хубаво и приятно.

– За теб обаче е било прекалено скучно.

– Да. Обичам животните, но това просто не е моето призвание.

– Къде е тя сега? – Джаред искаше да се запознае с Даниел, да види Дарси със сестра й, да проследи емоциите и реакциите, които проявяваше към човек, когото обича и на когото се доверява.

– Близо до родителите ми.

Той се зачуди отново какво задържа Дарси в града. Не бе създала семейство. Кое беше онова, заради което стоеше тук?

Отклониха се от пътя и спряха на застлан с чакъл паркинг, обрасъл в плевели. Пред тях бяха обгорелите бетонни стени на двуетажна сграда, вдясно се намираха клетките, където бяха държани навремето животните, очевидни също засегнати и потъмнели от пожара.

Дарси влезе вътре с високо изправени и стегнати рамене, лъчът от фенерчето й осветяваше пътя.

– Тук беше главният офис. По време на палежа е бил почти празен – имало е няколко вградени шкафа за книги и кашони с документи за починали питомци. Кашоните бяха изместени в онзи ъгъл, а запалителното устройство е било поставено по средата. Според нашите преценки пожарът е започнал някъде около десет вечерта.

– А в десет и петнайсет някакъв неидентифициран „свидетел“ се е обадил от Сиатъл, нали така?

– Можел е да постави устройството и да настрои таймера часове по-рано, след това да отпътува спокойно за където си иска.

– Само че къде е тук забавлението? – попита Джаред.

Тя пристъпи под светлината, проникваща от отвор в покрива и кимна в знак на одобрение.

– Именно. Кой пироманиак не умира от желание да се навърта наблизо, за да се наслаждава на пламъците?

– Онзи, който не е обсебен от манията за огъня – отвърна той.