Нора Робъртс: Заливът на въздишките

— Нека аз да ги поливам и да се грижа за тях. Нека да е мое задължение.

— Дадено. Това е мястото. – С доволно кимане Райли подпря ръце на бедрата си. – Още веднъж браво, Сойер!

— Трябва да го претърсим, за всеки случай. – Бран сто­еше на терасата, тъмните му напрегнати очи оглеждаха небето.

Нереза често идваше от небето.

— Ще прибавя защита към алармената система, защото е от по-обикновените – продължи той. – Причинихме й болка и едва ли ще има достатъчно сили да ни нападне отново тази нощ, ако въобще успее да ни открие. Но всич­ки ще спим по-спокойно, ако сме предпазени от слой магия.

— Да се разделим. – С меч, пъхнат в ножницата, и коса, падаща безредно върху красивото му строго лице, Дойл кимна в знак на съгласие. – Да огледаме мястото и да се уверим, че е чисто и безопасно.

— Тук долу трябва да има две спални, още четири горе и обща дневна. Вилата не е голяма и луксозна като онази в Корфу и няма да имаме просторна градина.

— Нито Аполон – вметна Аника.

— Да. – Райли се усмихна. – Това куче ми липсва. Но вилата е удобна и локацията й е добра. Аз ще огледам горе.

— Просто искаш първа да си избереш спалня.

Райли се усмихна широко на Саша, после се намръщи.

— Добре ли си, Саша? Бледа си.

— Боли ме главата. Обикновено главоболие – повтори тя, когато всички очи се обърнаха към нея. – Вече не се опитвам да блокирам виденията. Просто денят беше много дълъг.

— И още как! – Бран я притегли към себе си, прошепна нещо в ухото й и тя се усмихна и кимна. – Ние също ще огледаме горе – обяви той и двамата със Саша изчезнаха.

— Не е честно! Ще използват магия! – Райли хукна на­горе по стълбите.

— Трима горе, оставаме трима долу. Да огледаме този етаж. Аз предпочитам да се настаня тук – каза Дойл, дока­то се оглеждаше. – По-лесен достъп до околността.

— Значи ти и аз сме долу – реши Сойер, което разоча­рова Аника. – По-близо до кухнята и храната. Да видим с какво разполагаме.

Двете спални бяха една до друга. Не толкова големи като онези, които бяха оставили в Корфу, но с хубави лег­ла и красив изглед.

— Става – заяви Дойл.

— Става – съгласи се Сойер, след като отвори друга врата към баня с душ.

Вратата се прибираше навътре, което толкова очарова Аника, че тя започна да я отваря и затваря. Направи го няколко пъти, докато Сойер не я издърпа оттам.

Намериха още една стая – с нещо, което Сойер нарече „бар”, голям телевизор на стената (тя обожаваше телеви­зията) и дълга маса с топки в различен цвят, подредени в триъгълник на зелена повърхност.

Аника прокара ръка по нея.

— Не е трева.

— Филц – обясни й Сойер. – Това е маса за билярд – вид игра. Пробвал ли си? – попита той Дойл.

— Че кой мъж, живял няколко века, не е играл билярд?

— Аз съм живял само няколко десетилетия, но съм си отиграл.

Имаше и тоалетна с мивка, после бяха кухнята с трапе­зарията. Аника веднага разбра, че Сойер е доволен.

Той я огледа. Високо, стегнато тяло, което се движеше така, сякаш не бърза за никъде. Пръстите й копнееха да се заровят в тази негова тъмно златиста коса, изсветляла от слънцето и разрошена от вятъра по време на пътуването. А очите му – сиви като морето, когато го огряват първите сребристи лъчи на зората – я накараха да въздъхне.

— Италианците умеят да готвят. И да се хранят. Това тук е страхотно!

Тя вече знаеше доста за готвенето, дори се беше научи­ла да прави няколко ястия, затова веднага разпозна голя­мата печка с многото горелки и фурната за печене на месо и сладкиши. Големият кухненски остров разполагаше със собствена мивка, което я очарова, а под един от прозорци­те имаше и втора – по-широка.

Сойер отвори кутията, която изстудяваше храната – „хладилник”, припомни си тя.

— Вече е зареден. Райли няма грешка. Бира?

— С удоволствие! – ухили се Дойл.

— Ани?

— Не обичам много бирата. Има ли нещо друго?

— Да, твоите безалкохолни. Има и плодов сок. Чакай малко. – Той посочи към стойка с бутилки. – Вино.

— Обичам вино!

— Значи си уредена. – Той избра бутилка, подаде бира на Дойл, взе и за себе си, после пристъпи към една врата. – Килер, също зареден. Имаме си всичко, от което се нуж­даем!

Започна да отваря чекмеджетата, докато намери инстру­мента, с който да отвори виното. Тирбушон – ама че странна дума!

— Не знам за другите, но аз умирам от глад! Това дълго преместване направо ме изтощи.

— И аз бих хапнал – реши Дойл.

— Ей сега ще спретна нещо. Райли беше права – Саша изглежда бледа. Ще хапнем, пийнем и разпуснем.