Нора Робъртс: Заливът на въздишките

— Вътре сме – каза Саша. – Виждам прозорци, през тях прониква лунна светлина. Където и да сме, все още е нощ.

— Да се надяваме, че Сойер и неговият пространствено-времеви компас са ни пренесли на точното място в точно­то време. Хайде да разберем.

Райли се надигна от пода. Ученият археолог. Аника запремята думата в ума си, тъй като нейните роднини, морските хора, нямаха подобно нещо. Не бяха и ликани, мислеше си тя, така че в нейния свят не съществуваше нищо и никой подобен на Райли.

Доктор Райли Гуин – жилаво, стегнато тяло, шапка с широка периферия, която някак си бе успяла да се задържи на главата й, се приближи към прозореца.

— Виждам вода, но не е като изгледа от вилата в Корфу – по-нагоре сме. Път – стръмен, тесен. Стълби, които водят към него. Почти съм сигурна, че това е Капри, а ние се намираме във вилата. Право в целта, Сойер! Браво на пъ­тешественика и вълшебния му компас.

— Благодаря. – Той стана, поколеба се, протегна ръка към Аника, за да й помогне да се изправи. Макар краката й да бяха силни и гъвкави, тя прие помощта му.

— Да видим дали ще намеря осветлението – каза Райли.

— Аз ще ти помогна.

Бран, също на крака, прегърнал Саша през раменете, протегна ръка. Топката светлина, която увисна над дланта му, освети стаята.

Това, че видя всичките си приятели около себе си, сгря сърцето й като песента. Саша, ясновидката, с коса като слънцето и очи като небето. Бран, магьосникът, толкова красив, одухотворен от магиите си. И Райли, с една ръка върху дръжката на пистолета на бедрото си, готова да го използва, и тъмно златисти очи, които обхващаха всичко наведнъж, докато Дойл, воин от главата до петите, стоеше, извадил вече меч.

И Сойер, нейният Сойер, с компаса на пътешественик в ръка.

Може да имаха синини и рани след последната битка, но сега бяха в безопасност.

— Това ли ще е домът ни? – попита тя. – Много е хубав!

— Освен ако Сойер не е сбъркал адреса, това е новата ни щабквартира. – Макар ръката й да остана върху дръж­ката на пистолета, Райли се отмести от прозореца.

В стаята имаше цветни декоративни възглавници върху дълго легло – не, напомни си Аника, диван. И столове и маси с красиви лампи. Подът – всички вече го бяха разбра­ли от собствен опит – беше твърд, с големи керамични плочки с цвета на избелял от слънцето пясък.

Райли отиде до една от лампите, натисна ключа и бла­годарение на магията, наречена електричество, тя светна.

— Дайте ми време да се ориентирам, да се уверя, че сме на правилното място. Не ни трябва посещение от местната polizia.

Райли излезе от стаята през широка арка. След миг нахлу още светлина. Като пъхна меча си в ножницата, Дойл я последва навън.

— Доколкото виждам, всичките ни неща са тук. И из­глежда, са се приземили по-меко от нас.

Аника надникна навън. Не знаеше как да нарече пространството с голямата порта с изглед към морето и арките, водещи към други пространства. Но чантите и кутиите им бяха струпани в средата му.

С приглушена ругатня Дойл изправи мотоциклета си.

— Пуснах първо нещата ни, за да не се приземим върху тях – обясни Сойер. – Е, Райли, улучил ли съм мястото?

— Отговаря на описанието, което ми дадоха – потвърди Райли. – И на мястото. Трябва да има голяма всекидневна с френски прозорец, водещ към… А, ето я.

Още светлини и както каза Райли, просторна стая с дивани, кресла и красиви малки неща. Но най-хубавото, о, най-хубавото от всичко бе огромният прозорец, през кой­то се виждаха морето и небето.

Когато Аника се втурна да го отвори, Райли задържа ръката й.

— Не! Не още. Има алармена система. Аз имам кода. Първо трябва да я изключим.

— Ето го панела – каза Сойер и почука по него.

— Една секунда. – Райли извади къс хартия от джоба си.

— По-добре да не се предоверявам на паметта си – в случай че пътуването ми е разбъркало мозъка.

— Преместването не разбърква мозъка. – Като се ухили, Сойер почука с кокалчетата на пръстите си по главата на Райли, докато тя набираше кода.

— Хайде, Аника, отвори прозореца.

Тя го направи и се озова на широка тераса, където я очакваха нощ, луна и море с всичките му ухания, приме­сени с аромата на лимони и цветя.

— Красиво е! Никога не съм го виждала толкова отви­соко.

— Но си го виждала и преди, нали? – попита я Сойер. – Капри?

— От морето. И от долу, където има сини пещери, дъл­боко море и костите на кораби, плавали в него много от­давна. Има цветя! – Тя протегна ръка и докосна венчелистчетата на цветята, които преливаха от големи ярки саксии.