Нора Робъртс - Заливът на въздишките

— Вътре сме – каза Саша. – Виждам прозорци, през тях прониква лунна светлина. Където и да сме, все още е нощ.

— Да се надяваме, че Сойер и неговият пространствено-времеви компас са ни пренесли на точното място в точно­то време. Хайде да разберем.

Райли се надигна от пода. Ученият археолог. Аника запремята думата в ума си, тъй като нейните роднини, морските хора, нямаха подобно нещо. Не бяха и ликани, мислеше си тя, така че в нейния свят не съществуваше нищо и никой подобен на Райли.

Доктор Райли Гуин – жилаво, стегнато тяло, шапка с широка периферия, която някак си бе успяла да се задържи на главата й, се приближи към прозореца.

— Виждам вода, но не е като изгледа от вилата в Корфу – по-нагоре сме. Път – стръмен, тесен. Стълби, които водят към него. Почти съм сигурна, че това е Капри, а ние се намираме във вилата. Право в целта, Сойер! Браво на пъ­тешественика и вълшебния му компас.

— Благодаря. – Той стана, поколеба се, протегна ръка към Аника, за да й помогне да се изправи. Макар краката й да бяха силни и гъвкави, тя прие помощта му.

— Да видим дали ще намеря осветлението – каза Райли.

— Аз ще ти помогна.

Бран, също на крака, прегърнал Саша през раменете, протегна ръка. Топката светлина, която увисна над дланта му, освети стаята.

Това, че видя всичките си приятели около себе си, сгря сърцето й като песента. Саша, ясновидката, с коса като слънцето и очи като небето. Бран, магьосникът, толкова красив, одухотворен от магиите си. И Райли, с една ръка върху дръжката на пистолета на бедрото си, готова да го използва, и тъмно златисти очи, които обхващаха всичко наведнъж, докато Дойл, воин от главата до петите, стоеше, извадил вече меч.

И Сойер, нейният Сойер, с компаса на пътешественик в ръка.

Може да имаха синини и рани след последната битка, но сега бяха в безопасност.

— Това ли ще е домът ни? – попита тя. – Много е хубав!

— Освен ако Сойер не е сбъркал адреса, това е новата ни щабквартира. – Макар ръката й да остана върху дръж­ката на пистолета, Райли се отмести от прозореца.

В стаята имаше цветни декоративни възглавници върху дълго легло – не, напомни си Аника, диван. И столове и маси с красиви лампи. Подът – всички вече го бяха разбра­ли от собствен опит – беше твърд, с големи керамични плочки с цвета на избелял от слънцето пясък.

Райли отиде до една от лампите, натисна ключа и бла­годарение на магията, наречена електричество, тя светна.

— Дайте ми време да се ориентирам, да се уверя, че сме на правилното място. Не ни трябва посещение от местната polizia .

Райли излезе от стаята през широка арка. След миг нахлу още светлина. Като пъхна меча си в ножницата, Дойл я последва навън.

— Доколкото виждам, всичките ни неща са тук. И из­глежда, са се приземили по-меко от нас.

Аника надникна навън. Не знаеше как да нарече пространството с голямата порта с изглед към морето и арките, водещи към други пространства. Но чантите и кутиите им бяха струпани в средата му.

С приглушена ругатня Дойл изправи мотоциклета си.

— Пуснах първо нещата ни, за да не се приземим върху тях – обясни Сойер. – Е, Райли, улучил ли съм мястото?

— Отговаря на описанието, което ми дадоха – потвърди Райли. – И на мястото. Трябва да има голяма всекидневна с френски прозорец, водещ към… А, ето я.

Още светлини и както каза Райли, просторна стая с дивани, кресла и красиви малки неща. Но най-хубавото, о, най-хубавото от всичко бе огромният прозорец, през кой­то се виждаха морето и небето.

Когато Аника се втурна да го отвори, Райли задържа ръката й.

— Не! Не още. Има алармена система. Аз имам кода. Първо трябва да я изключим.

— Ето го панела – каза Сойер и почука по него.

— Една секунда. – Райли извади къс хартия от джоба си.

— По-добре да не се предоверявам на паметта си – в случай че пътуването ми е разбъркало мозъка.

— Преместването не разбърква мозъка. – Като се ухили, Сойер почука с кокалчетата на пръстите си по главата на Райли, докато тя набираше кода.

— Хайде, Аника, отвори прозореца.

Тя го направи и се озова на широка тераса, където я очакваха нощ, луна и море с всичките му ухания, приме­сени с аромата на лимони и цветя.

— Красиво е! Никога не съм го виждала толкова отви­соко.

— Но си го виждала и преди, нали? – попита я Сойер. – Капри?

— От морето. И от долу, където има сини пещери, дъл­боко море и костите на кораби, плавали в него много от­давна. Има цветя! – Тя протегна ръка и докосна венчелистчетата на цветята, които преливаха от големи ярки саксии.