Нора Робъртс: Заливът на въздишките

— И ще включи в това и друг, смъртен… – Селена се загледала в морето, в черната му, гладка като стъкло по­върхност, и различила сенките от бъдещето. – …чийто глад е също като нейния. Той е убивал и ще убива и за по-малка награда от Трите звезди. Той е отрова във виното, острие в подадената ръка, хапеща уста зад усмивката. А в ръцете на Нереза е оръжие – зловещо и мощно.

— Ние трябва да им помогнем! Те се доказаха, едино­душни сме в това. Трябва да ни се разреши да им помогнем.

— Знаеш, че не можем – напомнила й Селена. – Всяко тяхно решение трябва да е взето без нашата намеса. Засега сме направили всичко по силите си.

— Егле не е тяхната кралица.

— Без Егле, без това място, без луната и без нас, които я почитаме, техният свят не съществува. Съдбата им, на­шата съдба, съдбата на всички е в техните ръце.

— Те произлизат от нас. – Арианрод стиснала успокои­телно ръката на Луна. – Не са богове и все пак са повече от смъртни, всеки един от тях притежава дарба. Те ще се бият.

— И нещо също толкова важно – ще мислят и чувстват.

— Селена въздъхнала тихо. – И ще обичат. Ум, сърце и дух, както и меч, зъби и дори магия. Те са добре въоръжени.

— Да се надяваме. – Застанала между двете си сестри, Луна вдигнала лице към луната. – Нека вярата ни в тях им служи за щит. Както ние сме пазителки на световете, така те да са пазители на звездите. Те са надежда.

— И храброст – допълнила Арианрод.

— И са изобретателни. Ето. – Като се усмихнала, Селе­на вдигнала ръка, посочила към цветния лъч, разсичащ небето. – В момента минават край нас, през нашия свят, забързани към следващия. Към друга земя, към втората звезда.

— И всички богове на светлината ги съпровождат – до­бавила Луна.

За миг, продължил колкото едно плясване с криле, Аника долови мириса на морето, чу гласове, извисили се в песен. Първо ги имаше, после изчезнаха, мъглявина в мъгляви­ната от цвят и скорост, но изпълниха сърцето й с любов.

После дойде въздишката, ехо от въздишки, друг вид музика. Сладко-горчива. И я заля като сълзи.

Падаше надолу, изпълнена едновременно с радост и тъга. Премяташе се, въртеше се спираловидно, спускаше се задъхано, което прибави безразсъдна тръпка и ненадей­на паника към усещанията й.

Сега пляскаха хиляди криле, стотици хиляди, като плющене на вятър и стена от звуци. Нещо цветно пробяга в тъмното, докато тя се приземяваше толкова внезапно, че не успя да си поеме дъх.

За миг се уплаши, че са се озовали в дълбока и тъмна пещера, където пълзят паяци, и още по-лошо – много по-лошо! – където ги очаква притаилата се Нереза.

После зрението й се проясни. Различи сенки и подобие на лунна светлина, почувства стегнатото тяло под себе си, ръцете, които я прегръщаха здраво. Тя познаваше очерта­нията на това тяло, този аромат, прииска й се да се сгуши в него, пък да става каквото ще.

Беше цяло чудо, че чувстваше отново сърцето му, което биеше толкова бързо и силно, под своето.

Мъжът се размърда и едната му ръка се плъзна по ко­сата й. Другата докосна леко дупето й и тя изпита прекрас­но чувство.

Веднага се сгуши в него.

— Мммм. – Сега двете ръце се отпуснаха на раменете й, но гласът му бе толкова близо до сърцето й, че дъхът му я погъделичка. – Добре ли си? Ранена ли си? Добре ли са всички?

Тя си спомни приятелите – не че ги беше забравила, нямаше как да се случи. Ала никога досега не бе лежала така интимно върху мъж – върху Сойер – и това й харес­ваше извънредно много!

Чу сумтене, изохкване, ругатня. Раздразненият глас на Дойл наблизо произнесе отчетливо: „Да ти го начукам!”. Беше й ясно, че това не е покана за чифтосване, а ругатня.

Не се разтревожи за Дойл. Все пак той беше безсмъртен.

— Не чувам нищо. – Това беше Бран, на около метър разстояние. – Всички ли са тук? Саша е с мен. Райли?

— Страхотно пътуване!

— Стига да си махнеш коляното от топките ми! – изсумтя Дойл.

Аника чу тупване и реши, че Дойл избутва Райли и коляното й от себе си – вече знаеше, че топките не са само играчките, които подскачат, а и деликатна част от мъжка­та анатомия.

— Тук съм – провикна се и се потърка лекичко в чувс­твителното място на Сойер, за да си направи експеримент.

— От небето ли паднахме?

— Почти. – Сойер прочисти гърлото си и Аника остана разочарована, когато се отмести от нея и седна. – Не можах да забавя приземяването. Никога не съм пренасял шест души, и то толкова на далеч. Предполагам, че преценката ми не бе съвсем точна.

— Но сме тук, и шестимата, това е важното – успокои го Бран. – Питам се само дали сме на точното място?