Нора Робъртс - Стъкленият остров

Когато му прошепна нещо в ухото, той се прокашля.

— Да, ще го направим, веднага след партито. — С очи, преливащи от любов, той погледна през главата на Аника към кралицата. — Благодаря ви!

— Не бихте го поискали сами. Вие сте създадени един за друг. Имате благословията ни!

Тя се обърна към Дойл и Райли.

— Дойл Макклиъри, Райли Гуин, трябва само да поискате.

— Имам хиляди въпроси — започна Райли и накара Егле да се усмихне.

— Това не е желание, а проучване. Може да останеш или да идваш когато пожелаеш и да се учиш. Стъкленият остров винаги ще бъде отворен за теб. Ако останеш, тук времето е различно. Ще получиш повече.

— Не, не — намеси се твърдо Дойл. — Имаш си работата, имаш си глутницата. Добре ни е така — обърна се към Райли.

— Тя сама трябва да реши. Ще се откажеш ли от луната, Райли Гуин, от промяната и вълка?

— Аз… — Всичко в нея се напрегна. — Това е моята същност. Дойл…

— И тъкмо нея обичам. — Той я улови за ръцете. — Ти помисли, че искам да те впечатля онази нощ, по време на първата промяна след битката. Но аз бях впечатленият. И започнах да се променям. Тези очи, вълчице моя. Не, не се отказвай от нищо.

— Това е моята същност. — Доволна, Райли отново се обърна към кралицата. — Достатъчно е, че вратите на острова са отворени за мен. Благодаря ви.

— Щях да се натъжа, ако беше избрала друго.

Докато Егле говореше, Райли видя елена, който прескочи пътеката, кошутата, която излезе от гората, жената, която държеше малко момиченце на скута си, розовобузата прислужница, която ѝ напълни ваната.

— Ти сменяш образа си.

— Аз съм във всички, от всички. Винаги бях с вас. А ти — обърна се тя към Дойл, — ще поискаш ли нещо?

— Отново имам семейство и с него направих нещо, в което се провалях три века. Имам и моята вълчица.

— Мракът те е белязал, дал ти е нещо — за което други копнеят, — знаейки, че на теб то ще донесе мъка. Светлината може да вдигне проклятието. Отказваш ли се от безсмъртието?

— Невъзможно е. Дори Бран… — Дойл се обърна към него и видя нещо в погледа му. — Можеш ли?

— Поисках и ми беше показано. Възможно е.

— Чакай малко! Не го прави заради мен — настоя Райли. — Или по импулс. Умирането не е приятна работа и…

— Три века трудно могат да се нарекат импулс. — Надеждата, съвсем истинска, го накара да изпита болка.

— Живот с теб? Истински? Наистина да живея, да знам, че всеки ден е безценен и мога да му се радвам като смъртен? Точно това искам!

— Тогава трябва да приемеш. — Егле протегна ръката си. Един прислужник се втурна напред, подаде ѝ стъклен бокал. — От твоя брат.

Бран взе бокала, извади шишенце с прозрачна течност от джоба си.

— Това е водата на живота, сътворена от светлина. Нейната чистота побеждава мрака, отменя проклятието. — Той изля водата в бокала. — Ако избираш да си смъртен, пий!

Дойл погледна водата, помисли за живота си, за смъртта, битките, дългите пътища, по които бе пътувал сам. Вдигна последователно бокала към Бран, Саша, Аника и Сойер. И накрая — към Райли.

Към любовта на истинския му живот.

— Искам цяла глутница деца — каза и отпи.

— К-к-к… какво?

— Чу ме. — Той изчака един миг. — Не се чувствам различен.

— Ще ми кажеш ли какво разбираш под „глутница“?

— После ще говорим за това. — Той се обърна към кралицата. — Първото момиче от глутницата ни ще носи вашето име. Ще ви бъда благодарен през всичките дни, които имам от сега нататък.

— Родени сте един за друг. Виждам доста интересен живот в бъдеще. Имате благословията ми. Една кралица може и да царува с доброта и грижа, с мъдрост и справедливост, хората ѝ може и да благоденстват, но без онези, които биха рискували всичко, за да се изправят срещу злото, никой свят не процъфтява.

Имаше музика и празнуване, вино и радост. Пъстри шумолящи рокли, ярки светлини. Късно през нощта, в разгара на празненството, кралицата и нейните богини поведоха всички към брега.

Арианрод протегна ръка с меча си, поставен в семпла кожена ножница.

— Твой е.

— Наистина ли — изгледа я невярващо Райли. — Позволено ми е да го взема?

— Твой е.

— Тя беше наша сестра — каза Луна. — Ще скърбим заради онова, което можеше да бъде.

— И ще скърбим заради онова, което избра да бъде — добави Селена. — И ще ценим онова, което се завърна у дома. За Егле, сияйната, Огнената звезда!

— За Егле, сияйната, Водната звезда — продължи Луна.

— За Егле, сияйната, Ледената звезда. — Арианрод протегна длан като останалите богини. В тях се появиха и запулсираха звездите.