Нора Робъртс - Стъкленият остров

Той се отдалечи с твърди стъпки.

— Дойл е щастлив — отбеляза Аника. — Той обича Райли. Ще ѝ намери пръстен.

— Ще мислим за това, след като унищожим кучката. И проклета да съм, ако го направя в тази рокля!

Тя се отдели от тях, последва Дойл.

Той стоеше и разглеждаше новите дрехи в гардероба.

— Това ще ти хареса повече.

— Значи, тя приличаше на мен, така ли?

Той извади колана с оръжията на Райли, остави го на една маса.

— Не съм те познавал, когато си била на шестнайсет, но да. Твоето лице, твоята коса, твоите очи. Очите, на които се доверявам. Затова знам, че няма да загубим.

— Хубаво. — Райли постави ръце на хълбоците си, огледа дрехите в гардероба. — Сега по̀ ги бива.

Облечена в панталон от груб плат и кожен елек с джобове за резервни пълнители, тя се върна в дневната с Дойл. Вдигна един кожен мях, подуши съдържанието му.

— Вода. — И го преметна през гърдите си. — По-добре да имаме.

Саша и Бран също дойдоха. Бран потупа кожена чанта.

— Спасена от лодката. Няколко леки бомби.

— Вода. — Райли предложи на Саша да пийне. — Знаеш ли колко ще вървим?

— Не. — Тя се извърна, когато влязоха Аника и Сойер. — Но трябва да продължим. Мислех си — струваше ми се, че сме се събрали само да намерим звездите, да ги донесем тук. Но трябва да продължим.

— Ние ще ви отведем до пътеката.

Трите богини стояха пред отворените врати на терасата, огрени от топлите слънчеви лъчи.

Тръгнаха заедно, двама по двама, към един двор, от чийто фонтан бликаха пъстроцветни дъги, носеше се ухание на цветя, а от дърветата капеха плодове като лъскави диаманти.

Хората заставаха в мълчалив поздрав. Децата тичаха към тях и им махаха.

Минаха през една порта, покрай малка горичка, и се озоваха сред зелено поле, където един мъж и момчето, което работеше с него, спряха, свалиха почтително шапки.

Райли чу крякането на кокошки, гукането на гълъби, глухото бръмчене на пчели. Жена с малко момиченце на скута се усмихна на Райли, направи лек реверанс. Момиченцето им изпрати въздушни целувки. Други хора стояха пред спретнатите си, като излезли от пощенска картичка къщи, с шапки в ръцете или ръце на сърцата.

В едно заливче рибарите спряха да мятат мрежите си и ги приветстваха.

— Хората на Стъкления остров са с вас — каза Луна, докато прекосяваха ивица бял пясък и се насочваха към пътеката. В началото ѝ бяха струпани цветя и кошници с плодове, искрящи скъпоценни камъни, мидени черупки с перли в тях. — Дарове за Пазителите и пожелания за лек път.

— На този ден, в този момент, пътеката е само ваша. — Селена и сестрите ѝ спряха. — Единствено вие може да вървите по нея. Онова, което ви очаква в края ѝ, е само ваше.

— Смели сърца — продължи Луна, — вървете в светлина!

Арианрод постави ръка върху дръжката на меча си.

— И победете мрака!

После трите богини изчезнаха.

— Май току-що ни съобщиха, че можем да разчитаме единствено на себе си. — Като каза това, Райли стъпи върху пътеката, пое по нея.

Първата четвърт миля беше павирана с камъни, оградена от двете страни с дървета, не много стръмна. После камъните отстъпиха на отъпкана пръст, дърветата оредяха, пътеката стана по-стръмна.

Колко ли километри бяха извървели заедно от началото на мисията? — зачуди се Райли. Жалко, че не си беше водила дневник.

На места пътеката се стесняваше и те се движеха в редичка. Или пък ставаше по-неравна и трябваше да заобикалят изровените места, да се катерят по камъни. На един по-висок Райли спря, обърна се да погледне назад.

Островът под нея изглеждаше абсолютно неподвижен, като уловен в стъклено кълбо. Само цветове и форма, без движение.

Птица, уловена в полет, вълна, застинала над брега.

Когато световете не помръдват, припомни си тя. Сега беше точно така.

После един елен прескочи пътеката, излетя птичка. Знамето на замъка се развя на вятъра.

В края на пътеката, помисли си Райли, лежи краят на пътуването им.

Слезе от камъка, продължи да се изкачва.

Пътеката лъкатушеше, край нея ромолеше поточе. Водата се стичаше по камъните и се спускаше в малко езерце, където беше спрял на водопой еленът.

— Снощи тичах дотук — призна тя на приятелите си. — Искаше ми се да продължа, но нещо ми подсказваше да не го правя. Спрях край това езерце, водата беше толкова прозрачна, че виждах отражението си и това на луната.

— Дано си свършим работата, преди ти да видиш отново луната и да се покриеш с косми.

Райли обърна глава към Сойер.