Нора Робъртс - Стъкленият остров

— Снощи беше третата ни нощ тук. Но предпочитам да приключим, преди да се е стъмнило.

Тя тръгна редом с него.

— Мислех си за Малмон.

— Мъртъв е и не съжалявам.

— Тъкмо върху това размишлявах. Тя избра него, подмами го, прелъсти го и го превърна в демон. Демон, който я боготвореше. Той не просто убиваше за нея, вероятно е спасил живота ѝ, или поне се е грижел за нея, докато се възстанови.

— Да, и?

— Нереза не направи нищо да го спаси. Защото той не означаваше нищо за нея. Виж, бил е гадняр като човек, зъл и ненормален, колкото си иска, но тя сложи край на човешки живот. Знам какво е промяна и ти казвам, че тази е била равносилна на агония.

— Защо ли не му съчувствам?

— Ти, да — съгласи се Райли. — Работата е там, че тя не е трябвало да го променя, за да получи каквото иска.

Сойер спря, присви очи.

— Не съм мислил за това, но си права. На сто процента.

— Направила го е за удоволствие. А когато той се провали, започна да ѝ пречи, нищо че преди това бе спасил жалката ѝ кожа. Да, Малмон се опита да ме убие, но тя го изпрати, за да ѝ проправи пътя. И след всичко това — бум, мъртъв си! Благодаря ти много. Вероятно тя е можела да го дари с безсмъртие като Дойл, но вместо това за него всичко приключи с едно щракване на пръстите. И на нея не ѝ пука.

— Мислиш, че е трябвало?

— Казвам само, че ако не я е грижа за него — някой, който я е хранил, грижил се е за нея, изпълнявал е заповедите ѝ, боготворял я е и накрая е умрял за нея — значи, не дава пет пари за никого.

— Щях да го убия, дори да беше още човек, но не и по начина, по който го направих. Просто нямаше да… не и ако беше човек.

— Знам. — Райли го побутна дружески с лакът. — Затова ние сме добрите.

Няколко крачки пред тях по неравната пътека Аника запя.

— И заради това — усмихна се Сойер.

— И заради това.

Изкачваха се, докато стана обяд, потокът все така ромолеше край пътеката. Бързи, пенливи водопади се спускаха над скални козирки, но никакви животни не идваха на водопой. Никаква птица не летеше над главите им, нито се шмугваше в дърветата.

Райли не подушваше нищо освен водата, пръстта, дърветата, другарите си.

Когато световете притихнат — помисли си отново.

После долови… нещо. Нещо древно, мощно, живо. Но не идваше от човек, звяр, птица, не идваше от земята.

— Има нещо…

Ала Саша вече беше спряла и посягаше към ръката на Бран, а той към нейната.

— Усещате ли го? — Думите на Саша едва се чуваха над музиката на водата.

— Някаква сила — каза Бран. — Изчакване. — Той хвърли бърз поглед към другарите си. — Ще отида да погледна.

Но Сойер поклати глава.

— Един за всички, всички за един, приятелю.

Мечът на Дойл се подаде от ножницата.

— Заедно.

И те изкачиха заедно високия хълм.

Там пътеката свършваше и стояха камъните — в съвършен кръг, подредени по големина. Първият от всяка страна стигаше едва до кръста на Райли, а този с кралския размер беше два човешки боя.

Стояха сиви, смълчани под силното следобедно слънце, плуващи в плитко море от мараня.

— Не е голям колкото Стоунхендж, но е по-симетричен — отбеляза Райли. — Сигурна съм, че ако измеря двойките, всяка ще се окаже абсолютно същата на височина и ширина и с точно съотношение.

Археоложката поведе групата, движеше се право нагоре, постави ръка върху един камък. Отдръпна я.

— Чухте ли това?

— Май… изръмжа — предположи Сойер.

— Не, пееше!

— Аника е по-близо. Повече прилича на бръмчене, нали? — попита Райли. — И нещо премина през ръката ми. Не беше болезнено, по-скоро сякаш ме предупреди да внимавам.

— Ето ги пазителите, призовани тук от първите. — Саша протегна ръце към кръга. — Кръгът, танцът, източникът. Светлина и мрак, защото човек се нуждае и от двете. Утринното слънце и мракът на луната. Радост и тъга, живот и смърт. Това е истината. И от нея изскача дървото, а под дървото е мечът. Влезте и разбудете меча.

Тя вдигна нагоре лице.

— О, едва мога да си поема дъх! Толкова е мощно, толкова е красиво! Влезте вътре!

Бран влезе между камъните. Те бръмчаха тихо и нежно, звукът се усилваше с влизането на всеки следващ пазител. Всички се наредиха до Бран.

От небето се спусна лъч, огря двата най-малки камъка. Светлината се уви като огнена верига около кръга, огря кралския камък. Надигнаха се гласове, като вятър, сляха се в един мощен, висок тон. Камъните запулсираха, заблестяха в сребристо. Мъглата се стопи, разкри стъклена земя.

Когато камъните притихнаха, слънцето обля стотиците голи клони на огромно самотно дърво. Под него се бе приютил сив продълговат камък с изобразен на него гол меч.