Нора Робъртс - Стъкленият остров

Трите богини стояха от дясната ѝ страна. Отляво стоеше едър бял вълк с лъскави златисти очи.

Аника се поклони грациозно.

— Майко на магиите, кралице на световете, Егле, име, което означава „сияние“, ние сме твои слуги.

— Добре дошли, деца на Стъкления остров. Добре дошли, пазители на светлината!

Тя стана, слезе плавно по трите стъпала на трона, приближи ги с протегнати ръце. Пое дланта на Аника, целуна я по бузите.

— Чудо на морето, имаш нашата любов и благодарност. Пътнико във времето и пространството. — Тя целуна Сойер. — Имаш нашата любов и благодарност. Дете на луната — обърна се към Райли. — Имаш нашата любов и благодарност. Безсмъртни боецо, имаш нашата любов и благодарност.

Мина от Дойл към Бран.

— Сине на силата, имаш нашата любов и благодарност.

Накрая се обърна към Саша.

— Дъще на виденията, имаш нашата любов и благодарност. Бих ви дала повече от това, но пътуването ви още не е приключило. Ще го довършите ли?

Саша отговори, докато ръцете на Егле все още държаха нейните, думите изведнъж се надигнаха в нея:

— Пътеката на боговете ще ни отведе до кръга на силата и отвъд, до Дървото на живота, камъка и сабята. Ще се бием в последната битка, светлина срещу мрак… Не виждам кой размахва меча и дали успява да порази врага. Не виждам края на Нереза, нито нашия.

— Не виждаш, но ще предприемете ли това пътуване?

— Заклели сме се — отвърна Бран.

— Клетвата си е клетва — каза твърдо Аника и погледна към Сойер.

— Всички сме се заклели. — Той я целуна по слепоочието. — Да, Ваше Величество.

— Бихме могли да останем тук. — Райли привлече вниманието на Егле. — Пазителите са на Стъкления остров, звездите също, а е във вашата власт да преместите острова на друго място, дори в друго измерение. Бихме могли да останем, а Нереза да ни напада няколко века. Така поне прочетох в няколко източника.

— Ти си учен и откривател и което казваш, е истина. Това ли би искала?

— Не, просто се нуждаех от потвърждение. Дано не го приемете като неуважение.

— Бих ти дала време да научиш повече за нас, повече за този свят. Да се разровиш.

— Благодаря. Но сега не е времето, не тук и сега.

— Не тук и сега.

— Тогава ще довършим пътуването си. — Райли погледна към Дойл. — Нали така казват всички?

— Ще го довършим. Жена ми се нуждае от оръжията си.

Веждите на Райли се изстреляха нагоре — не само заради „жена ми“, но защото той го каза на ирландски.

— Ще ги намерите в покоите, които споделяте, също и подходящи дрехи за онова, което ви предстои. — Егле подхвана Дойл за лакътя. — Трябва само да поискате. Заслужили сте моята любов и благодарност. Само поискайте.

Кралицата отстъпи назад.

— Силно се надяваме, че ще се върнете тук като победители, и заедно с целия Стъклен остров ще гледаме как светят звездите.

20

.

Когато излязоха от тронната зала, минаха покрай прислужници, придворни дами, благородници — доколкото можеше да прецени Райли. Всеки спираше и се покланяше. Стори ѝ се странно, като роклята.

— И така, побъбрихме си с кралица.

— Красива е, нали?

— Признавам ѝ го. — Райли кимна към Аника. — Отговаря на името си. И изглеждаше… на колко? На шестнайсет? И тази дълга червена коса.

— Беше като на Саша — не се съгласи Аника. — Като слънчева светлина в много плитки.

— Черна. — Сойер завъртя пръсти — На букли.

Райли спря на стълбите.

— Червена — тицианско червено, дълга и пусната свободно. Изумруденозелени очи. Саша?

— Черна, но вдигната нагоре. Очите ѝ бяха като твоите, Райли, но малко по-дълбоки.

— Всеки я е видял, както си я е представял — кимна Райли, когато чу всички — или донякъде. Ти ѝ говореше на ирландски — обърна се тя към Дойл.

— И тя говореше на ирландски.

— На английски и руски — обади се Сойер.

— На мен ми говореше наум, на езика на морските хора.

— Странно е, но пък тук всичко е такова — отбеляза Райли.

— И не беше само бъбрене. Тя ни даде нещо. — Саша погледна към ръката си. — Даде ни светлина. Не я ли усетихте?

— Почувствах нещо — призна Райли. — Дано ни свърши работа.

— От нас зависи. Днес приключваме — с Нереза и всичко останало.

Райли се обърна към Дойл.

— Господин Песимизъм поема по пътя на оптимизма.

— Тя приличаше на теб — каза той кратко.

— Какво?

— Видях теб. За мен тя беше ти. Каквото и да означава това, ще го използваме. Няма да го изгубим. Няма да изгубя теб. Затова ще сложим край. Пригответе се! Време е да действаме!