Нора Робъртс: Стъкленият остров

— Кое?

— Северната кула. След закуската ще ти я покажа.

— Имаме си северна кула — ухили се Сойер, докато хапваше от бекона. — Също и южна. И виж там. — Той завъртя палец към флипер машините в игралната зала.

— Благодаря за информацията. Приготви се да те бия на тях после.

— Мечтай си — отвърна Сойер на Райли. — Ще ни трябва нов график.

Саша кимна.

— Ще се погрижа за това веднага, но тъй като двете с Аника приготвихме закуската, сега е ред на Райли и Дойл да са дежурни по кухня. Хвърлих поглед на продуктите и препаратите за почистване, запасени сме добре и известно време няма да има нужда от пазаруване, поне за тези неща.

— Искам да пазарувам в Ирландия! — изчурулика Аника.

Райли вдигна вежди.

— Ако пазаруването беше олимпийски спорт, сигурно щеше да спечелиш всички медали. Но май наистина се нуждаеш от подходящи дрехи за дъжд.

— В килера има някои неща — осведоми ги Бран, — но така или иначе трябва да обиколим наоколо. Познавам района и тукашните села, но не съм се оглеждал за потенциални скривалища.

— Трябват ни муниции — изтъкна Дойл.

— И за това не съм се оглеждал.

— Имам някои връзки — сви рамене Райли. — Ще се обадя тук-там.

— Каква изненада! Също като пазаруването на Аника. В последната битка изгубихме няколко стрели — отбеляза Дойл. — И доста патрони.

— Ще имам грижата за това, а щом разопаковам книгите и картите си, ще започна да проучвам…

— Не може ли първо да си поемем дъх? — прекъсна я Саша. — Знам, че ни чака сериозна работа. Знам, че трябва да се възползваме от времето, което имаме, преди Нереза да ни нападне отново. Но не може ли първо да си поемем дъх? Всички сме тук, около тази маса, на това място, въпреки че шансът ни беше нищожен. Но сме тук, двете звезди — също. Това е чудо, така мисля. Извоювано, но все пак чудо.

— Права си. — Бран срещна очите ѝ, огледа масата. — Ще си поемем дъх и това ще ни направи по-силни.

— Съгласен — каза Дойл небрежно и хвърли поглед към Саша. — Само когато изготвяш графика, не забравяй да добавиш време и за ежедневните ни тренировки. Включително калистениката.

Саша въздъхна.

— Това е жестоко, Дойл!

— Хей, и аз имам нужда от почивка! Ти позаякна, русокоске, но това беше на слънчевия остров Капри. Да те видим как ще направиш петдесет клека и лицеви опори под дъжда.

— Може да не се наложи да ги прави под дъжда — намеси се Бран. — Ще ви покажа и друго място. А също и звездите. Дежурството по кухня може да почака.

— Готов съм да го отлагам цяла вечност.

— Твоят свят е вечност — напомни Сойер на Дойл, но хвана Аника за ръката и се изправи. — Гласувам за пълна обиколка на къщата.

— Тогава ще започнем отгоре. — Бран стана и протегна ръка на Саша. — Имам много за показване.

Поеха един подир друг по задните стълби, следвайки Бран, който зави вдясно на площадката на втория етаж и продължи нагоре.

— Оттук се излиза на покрива — обясни той. — Изгледът е много красив, дори в дъждовни дни.

Прав е, помисли си Райли, когато Бран отвори масивна арковидна врата и тя пристъпи навън.

Широкото равно пространство на покрива предлагаше триста и шейсет градусов изглед. Отпред беше разпененото стоманеносиво море и яростният му щурм срещу скалите. Грохотът му отекваше под плътен слой облаци, побутвани лениво от меланхоличен вятър.

Когато Райли се обърна, видя бледите сенки на хълмове, обвити в сива мъгла и обкръжили гората — гъста, сенчеста и зелена. Отвъд мястото, където бе тичала през нощта, сега забеляза една-две къщи, поля, изпъстрени с овце, тънки струйки дим от огнища, запалени в дъждовния летен ден.

— Добра видимост — обади се Дойл зад нея. — Дори в ден като днешния ще забележим атака от километър. И околността е хълмиста, с възможности за прикритие.

Той пристъпи напред, погледна надолу през назъбената стена.

— Ще ни е от полза.

— Можеш да усетиш мириса на морето — промърмори Аника.

— И да го чуеш — вметна Сойер. — Няма да ни е лесно с лодка там.

— Аз ще имам грижата за лодката и водолазното оборудване — успокои го разсеяно Райли. — Ще се справим. Това гробище ли е? На около десет часа? Според вас колко може да е старо?

Изведнъж тя се сети, че това е някогашната семейна земя на Дойл. Наруга се наум и се обърна към него.

— Съжалявам. Не помислих.

— Първият гроб трябва да е на моята прабаба, която е починала през 1582 година, докато е раждала шестото си дете. Това достатъчно старо ли е? Защото археолозите обичат да копаят още по-дълбоко.