Нора Робъртс: Стъкленият остров

— Имаш класа, ирландецо — промърмори тя и едва не бутна плодовете, подредени артистично в голяма полирана дървена купа. Захапа една праскова, простена от удоволствие при първото вкусване на храна, разтвори широко двете врати на хладилника. И му се нахвърли. Огледа кутията с остатъците от вечерята, изнамери една вилица и изяде пилето с ориз студено, като го прокара с кока-кола — леко замаяна от тържеството на протеина и кофеина.

Усещайки прилив на сили, разгледа кафе-машината на плота, реши, че не е трудна за ползване. Докато я зареждаше, чу нечии стъпки. Подразни се леко, копнееше за още час тишина и уединение.

Но когато в кухнята влезе Саша и тя видя облекчението в очите на приятелката си, се почувства дребнава заради раздразнението си.

— Умирам за кафе — промърмори.

— И аз. Как си?

Райли сви рамене, взе две големи чаши от остъкления шкаф.

— Добре. Изгълтах останките от вечерята ви, така че съм добре.

Когато ръцете на Саша я прегърнаха откъм гърба, се почувства още по-дребнава.

— Имах нужда да потичам.

— Знам, знам. Усетих, когато се върна, така че всичко е наред. Гладна ли си още?

— Добре си хапнах, благодаря. Ти как си? Получи няколко удара.

— Бран се погрижи за това. Сойер пое най-тежкия удар.

— Да, знам. Добре ли е вече?

— Всички сме добре. Надявам се да поспи още няколко часа — мислех, че и ти ще го направиш.

— По-късно. Трябваше да заредя с „гориво“. — И заредена, Райли се облегна на плота, усмихна се. — Къщата си я бива!

— Невероятна е, нали? — С кафето в ръка Саша се разходи из кухнята. — Още не съм видяла и половината — а искам да изляза и навън, нищо че вали, да видя какво е. Но е невероятно. Освен това спах в кула, с вълшебник. Какво по-вълнуващо от това?

— Спа или прави секс?

Очите на Саша заблестяха над ръба на чашата.

— И двете.

— Знаех си, че няма да се сдържиш и ще се похвалиш. — Райли отиде до остъклените врати, погледна навън към ръмящия дъжд и сивото море. — Може би е някъде там. Във водата или под нея, като първите две. Поредният остров, така че има резон да е тук. Трябва да се подсигури лодка.

Саша дойде до нея, също се загледа навън.

— Благодаря ти, че не попита, но все пак ще ти отговоря. Не знам. Не съм почувствала нищо, не още.

— Току-що пристигнахме. Нужно ни е малко време да дойдем на себе си, преди Нереза да ни връхлети отново.

— Сойер каза, че докато я премествал, тя го ритнала — личи си колко силно. Но каза още, че преди да я пусне, вече не била толкова силна и изглеждала остаряла.

Райли кимна, отпи от кафето.

— Логично е. Ние сме причината за сивата нишка в косата ѝ, за бръчките по лицето ѝ, след като я разгромихме в Корфу. Може съвсем да е грохнала и този път да е неспособна да ни навреди. Но не ми се вярва — заключи тя.

— Вече имаме две от звездите, бихме я два пъти. Ще намерим и третата!

— Хубаво е, че си оптимистка.

Саша я погледна.

— Ти не си ли?

— Не отхвърлям положителното мислене. То помага — стига да е подкрепено с дела. — Райли посочи към прозореца. — Навън има доста място за трениране. Отпред е повече, но и от другата страна не е зле. Там можем да поставим мишени. А можем да използваме и гората. Сигурно е най-малко пет-шест акра, съдейки по онова, което изтичах снощи. Тихо е, усамотено. Но тук е Ирландия, така че честичко ще тренираме на дъжд.

Когато Саша не каза нищо, Райли ѝ хвърли бърз поглед.

— Да, знам, току-що пристигнахме и имаме нужда да си поемем дъх. Аз лично съм гроги — призна тя. — Голяма, кървава битка, луната, преместването.

— Различно ли беше да пътуваш като вълк?

— Вълнуващо по особен начин, но и странно, поне отначало, защото, докато летяхме, раните ми се лекуваха и не можех да се съсредоточа. Приземяването беше бързо и рязко и ме довърши.

— Ясно.

— После трябваше да тичам, за да изразходя енергията си. Обикновено гледам да се запозная с терена предварително, за да видя дали е безопасен. Този път не успях да го направя. Добре че Бран има толкова голяма частна гора. Хванала си едра риба, Саша.

— С твоя помощ.

— Нима? Не си спомням да съм хвърляла въдицата вместо теб.

— Беше ми приятелка. Първата приятелка, която съм имала някога. Знаеше каква съм, какво притежавам, и ме прие каквато съм. Съветваше ме, изслушваше ме, беше грижовна. Помогна ми да съм достатъчно умна и силна, за да… хм… хвърля въдицата сама.

— Значи си ми длъжница — ухили се Райли.

Саша се засмя, прегърна я с една ръка.

— Така е. Ще ти се отблагодаря, като приготвя закуската. Тъй като сме в Ирландия, ще направя любимата на Бран ирландска закуска.