Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

Погледна през прозореца и видя противопожарната стена в задния двор. Беше гледала тази стена през целия си живот. Изведнъж почувства облекчение, че е решила да напусне апартамента. Тук никога не се бе чувствала на сигурно място. Всеки път, когато свиваше по улица Лундагатан и се приближаваше към входа си, трезва или пияна, оглеждаше внимателно всичко наоколо, например паркираните или преминаващите по улицата коли. Имаше достатъчно основателни причини да смята, че някъде съществуват хора, които искат да ѝ навредят и които най-вероятно ще я нападнат, когато се прибира или излиза от дома си.

Това никога не се случи, но тя си остана неспокойна. Адресът ѝ на улица Лундагатан фигурираше в официалните регистри, а през всичките тези години не бе разполагала със средства да повиши сигурността си. Можеше да разчита единствено на своята бдителност. Сега обаче ситуацията бе различна. Нямаше ни най-малко желание някой да научи новия ѝ адрес на площад Мусебаке. Инстинктивно усещаше, че трябва да живее колкото се може по-анонимно.

Това обаче не разрешаваше проблема с апартамента. След като поразсъждава известно време, Лисбет взе телефона и звънна на Мими.

– Здравей, аз съм.

– Здравей, Лисбет. Да не би да искаш да ми кажеш, че ми се обаждаш едва седмица след последния път?

– На улица Лундагатан съм.

– Добре.

– Чудя се дали би искала да живееш в апартамента ми.

– Да живея в апартамента ти?

– Твоят е като дядовата ръкавичка.

– Тук ми харесва. Ще се местиш ли?

– Вече съм се преместила. Апартаментът е празен.

Мими се колебаеше.

– И ти искаш аз да го получа.

– Месечната такса е 1480 крони. Това вероятно е по-малко от сумата, която плащаш за дядовата ръкавичка. Освен това таксата е предплатена за година напред.

– Смяташ да го продаваш ли? Искам да кажа, че той струва повече от един милион.

– Около милион и половина, ако съдя по обявите за продажба.

– Аз не мога да си го позволя.

– Нямам намерение да го продавам. Можеш да се нанесеш още довечера и да останеш колкото искаш. Няма да плащаш наем в продължение на една година. Аз нямам право да го отдавам под наем на трети лица, но мога да те впиша като моя партньорка на семейни начала, за да нямаш проблеми.

– Ей, Лисбет, ти да не ми предлагаш брак? – разсмя се Мими.

Лисбет бе страшно сериозна.

– Нямам нужда от апартамента, а не искам да го продавам.

– Тоест, искаш да ми кажеш, че мога да живея в него безплатно? Сериозно ли говориш?

– Да.

– За колко време?

– За колкото искаш. Заинтересована ли си?

– Разбира се. Не всеки ден получавам предложение за безплатна квартира в Сьодермалм.

– Има една уловка.

– Предположих.

– Ти ще живееш там колкото искаш, но аз ще се водя официално на същия адрес и ще получавам кореспонденцията си на него. Единственото, което трябва да направиш, е да следиш пощата ми и да ми се обаждаш, ако пристигне нещо интересно.

– Лисбет, ти си най-шантавият човек, когото познавам. С какво се занимаваш всъщност? Къде ще живееш?

– За това ще говорим по-късно – рече Лисбет уклончиво.

РАЗБРАХА СЕ ДА СЕ СРЕЩНАТ по-късно същия следобед, за да може Мими да разгледа по-обстойно апартамента. Лисбет се почувства много по-добре след края на разговора. Погледна ръчния си часовник и констатира, че разполага с предостатъчно време, преди Мими да дойде. Затова излезе от апартамента и отиде пеша до Ханделсбанкен[27] на улица Хорнгатан, където си взе номер за опашката и търпеливо изчака да дойде редът ѝ.

Легитимира се и обясни, че известно време е била в чужбина и че би искала да провери баланса по спестовния си влог. Официално капиталът ѝ възлизаше на 82 670 крони. По сметката липсваха каквито и да било движения от последната година, като се изключи една вноска в размер на 9312 крони от есента. Това бе наследството от майка ѝ.

Лисбет Саландер изтегли въпросната сума в брой. След това се замисли за малко. Искаше да използва парите за нещо, което би се харесало на майка ѝ. Нещо добро. Разходи се до пощата на улица Росенлундсгатан и направи анонимно дарение на един от центровете за помощ на жени, станали жертви на насилие в Стокхолм. Не бе съвсем сигурна защо реши да постъпи точно така.

В ОСЕМ ВЕЧЕРТА Ерика изключи компютъра си и се изтегна. Бе посветила последните десет дни на приключването на мартенския брой на „Милениум“. Тъй като Малин Ериксон бе заета с тематичния брой, посветен на разкритията на Даг Свенсон, трябваше да редактира почти всичко сама. Хенри Кортез и Лоти Карим също се бяха включили в работата, ала те се занимаваха основно с писане на статии и извършване на проучвания и нямаха опит в редакторската дейност.