Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

Бяха сключили доста сделки през годините, винаги по една и съща схема. Маге Лундин бе наясно, че русият великан може да удвои печалбата си, ако сам организира разпространението. Знаеше и защо партньорът му приема по-ниска печалба – така оставаше на заден план, докато клубът поемаше целия риск. Русият великан си осигуряваше по-малък, но сравнително сигурен доход. За разлика от всички останали доставчици, за които Маге бе чувал, отношенията му с великана се основаваха на бизнес принципи, предоставяне на кредит и доброжелателност. Без тежки думи, без мрънкане и без заплахи.

Веднъж русият великан дори бе преглътнал загуба от близо 100 000 крони във връзка с една провалила се оръжейна сделка. Маге Лундин не познаваше никой друг от бранша, който би се примирил с подобна ситуация. Той самият бе доста ужасен, когато трябваше да обясни какво се е случило и как се е провалила сделката – полицай от Службата за борба с организираната престъпност бе направил страхотен удар, залавяйки един от членовете на Арийското братство във Вермланд. Великанът обаче дори не трепна. Даже прояви разбиране. Такива неща се случваха. Самият Маге Лундин не бе могъл да реализира каквато и да било печалба и получаваше половината от нула. С това сложиха точка.

Маге Лундин не беше глупак. Той разбираше, че принципът на по-малка, но сравнително сигурна печалба е изключително добър.

Никога не му бе минавало през ума да изиграе русия великан. Това би било проява на лош вкус. Русият великан и сътрудниците му приемаха по-нисък доход, докато получаваха честни отчети. Ако измамеше великана, със сигурност щеше да бъде посетен от него и едва ли щеше да оживее след това. Следователно и дума не можеше да става за нечестна игра.

– Кога можеш да доставиш стоката?

Русият великан пусна сака на земята.

– Доставена е.

Маге Лундин не си направи труда да отвори сака и да провери съдържанието му. Вместо това му подаде ръка като знак, че ще изпълни уговорката им без пазарлъци.

– Има още нещо – рече великанът.

– Какво?

– Бихме искали да те наемем за една специална работа.

– Казвай.

Русият великан извади плик от вътрешния джоб на якето си. Маге Лундин го отвори и извади паспортна снимка и лист с биографични данни. Повдигна учудено вежди.

– Казва се Лисбет Саландер и живее на улица Лундагатан в Сьодермалм в Стокхолм.

– Окей.

– В момента вероятно се намира в чужбина, но все някога ще се върне.

– Окей.

– Човекът, който ме нае, иска да получи възможност да разговаря с нея на спокойствие и насаме. Това означава, че трябва да му бъде доставена жива. За предпочитане в склада край Юнгерн. Ще ни трябва и някой, който да разчисти след разговора. Жената трябва да изчезне безследно.

– Сигурно ще можем да го уредим. Как ще разберем кога ще се върне?

– Ще ти съобщя.

– Цена?

– Какво ще кажеш за десет хилядарки? Работата е доста проста. Отиваш в Стокхолм, прибираш я и ми я доставяш.

Двамата отново си стиснаха ръцете.

ПРИ ВТОРОТО СИ ПОСЕЩЕНИЕ на улица Лундагатан Лисбет седна на изтъркания си диван и се замисли. Трябваше да вземе няколко стратегически решения, едно от които бе дали да запази апартамента.

Запали цигара, издиша дима към тавана и изтръска пепелта в една празна кутия от кока-кола.

Нямаше причина да обича апартамента. Бе се преместила в него с майка си и сестра си, когато бе на четири години. Майка ѝ живееше в дневната, а двете с Камила деляха малката спалня. На дванайсет години, след епизода с Голямото зло, я настаниха в детска клиника, а след като навърши петнайсет, живя в различни приемни семейства. Апартаментът бе даден под наем от попечителя ѝ Холгер Палмгрен, който се погрижи да ѝ го върне, когато тя стана на осемнайсет години и се нуждаеше от покрив над главата.

Апартаментът бе играл ролята на опорна точка през по-голямата част от живота ѝ. И макар в момента да не се нуждаеше от него, мисълта да се откаже от този дом не ѝ харесваше. Не ѝ се щеше някакви непознати хора да се разхождат наоколо и да стъпват по пода ѝ.

От логистична гледна точка проблемът бе, че цялата ѝ официална кореспонденция, ако изобщо можеше да се каже, че получава такава в момента, биваше изпращана на адреса ѝ на улица Лундагатан. Ако прекратеше договора за наем на апартамента, трябваше да се регистрира на друг адрес. Лисбет Саландер не искаше да присъства в какъвто и да било официален регистър. Беше параноична и не виждаше причина да вярва на властите или на когото и да било друг.