Какавидата - Йоан Владимир - Какавидата

— Според закона ви, майко!

Светкавични въпроси и отговори — опасно надхитряне...

— Защо си довела и тия уроди? — юдата вирна брадичка към ококорените мъже.

— Те са стадото. За облога — високо и ясно изрече Хуба и с крайчеца на окото си видя, че лъковете се отпускат, а стрелите се прибират в колчаните.

— Добре си се сетила — засмя се водачката. — Елените ни стареят бързо... Тези ми се струват покорни. Умни ли са?

— Не много — наслади се да каже истината Хуба.

„Прости ми, Яворе — разкая се безмълвно, когато улови стреснатия му поглед. — Правя го само заради тебе...“ Посочи ги и гласно обяви:

— Залагам трийсет и трима млади мъже. Единият, както виждаш, е вече готов.

— Чудесно! — засмя се пак юдата и от косата й се посипаха още цветчета. — Кажи ми молбата си, дъще...

Хуба се напрегна отново да подреди разпокъсаната мозайка на спомените си. На близките спомени, защото юдите бяха дошли в планината векове след Времето на мрака и леда. Можеше просто да грабне меча и да ги избие като натрапнички. Но се боеше, че все някоя ще свари да вдигне лъка си и да стреля по мъжете. По Явор... Беше нарекла юдата „майко“, а не „сестро“. Значи бе длъжна да поиска закрила. От какво, от кого? Мислеше трескаво и ненадейно си спомни нещо съвсем скорошно — синьо люспесто рамо, белязано със сребърна стрела.

— Себул — прошепна девойката, изправи се и повтори. — Змеят Себул! Можеш ли да ме защитиш от него?

— Дали мога? — златните очи се разшириха и потъмняха от гняв. — Той беше мой роб! Къде е?

— В пещерите на Козя брада. Моето село му изпраща девойка на всеки три години. Тази година трябваше да ида аз. Успях да избягам, но...

— Жени? — прекъсна я юдата и попита задъхано. — За какво?

Хуба млъкна и се взря в красивото лице насреща си, осъзнавайки, че е уцелила по-точно, отколкото се бе надявала. Очите искряха като разтопено злато. Изящните устни потръпнаха и се изкривиха. Ревност? Потисна презрението, сведе очи, изчерви се и прошепна:

— Сещаш се!

Да, ревност. Гневът в златните очи пламна и се разгоря опустошително като горски пожар.

— Аз ще ти бъда противник! — изкрещя юдата.

— Добре — Хуба внимателно измъкна меча си от гърлото на извора.

Кръгът се раздвижи. Юдите слязоха от елените си и насядаха в редица зад водачката, за да я окуражават. Захвърлиха опасните лъкове в тревата, извадиха сребърните кинжали и ги положиха на коленете си. Според закона им двубоят щеше да продължи, докато единият от противниците се признае за победен или докато всичките единайсет обявят водачката си и Хуба за равностойни. Ако едната, без значение юдата или жената, опиташе да избяга, щяха да я нападнат дружно и да я убият. Простичко.

Хуба плъзна поглед по редицата — лицата на юдите бяха строги и непроницаеми. Преброи шестнайсет лица, повечето юди бяха едноглави и по-млади от противничката й. А тя вече стоеше срещу Хуба. Дясната й ръка стискаше кинжала, лявата — дълъг камшик, изплетен от еленова кожа и тънки сребърни верижки. Грозната й глава все още дремеше, клюмнала на лявото й рамо. Красивата бе леко наклонена и оглеждаше изпитателно девойката. Усмихваше се! Хуба едва не се плесна по челото, когато прочете смисъла на усмивката й. Чак сега се досети защо тя бе поискала да й бъде противник. За да я пощади. За да й даде обещаната закрила. За да намери и да си върне Себул. Клетият глупак...

Юдата замахна с камшика. Замахна вяло, затова Хуба свари да се претърколи и да се изправи доста преди да изплющи в смачканата от нозете й трева. Златните очи примигнаха объркано и докато мигаха, девойката успя да удари кинжала. Съвсем лекичко, само да провери здравината му. За сребро бе удивително як, а там, където го докосна кристалното острие, хвръкнаха червеникави искрици. „Не е сребро! — спомни си. — Това е парче от рог. Може да ме нарани!“ Спряха за малко, докато всяка осъзнае какво бе открила за другата. „Ти не си жена. Ти си прекалено бърза и силна... Какво си?“, блестяха очите на юдата. „Кинжалът й е рог от сребърен сир. Има ли ги още, или тя е по-стара, отколкото си мисля? Внимавай, Хубар!“

Започнаха отначало. Камшикът свистеше ниско над тревата и търсеше да удари нозете й, да я спъне или да я осакати. Хуба подскачаше ловко, като че танцуваше върху жарава, и дебнеше опасния кинжал. Сякаш усойница се опитваше да ухапе рис. Стискаше меча пред гърдите си и с всеки скок малко по малко приближаваше лявата ръка на юдата. Пресметна разстоянието точно и когато камшикът отново се вдигна, замахна светкавично и отряза дланта. Юдата потрепна по-скоро от изненада, отколкото от болка. Залитна лекичко и изсъска: