Какавидата - Йоан Владимир - Какавидата

Не й се зарадваха много, защото поляната бе по-чудна и от гората. Безупречно равна и съвършено кръгла. Сияеше на месечината, а светилото бе някак необичайно ниско, като око, надзъртащо в кладенец. Тревата бе по-мека от пух и по-ароматна от цветна градина. „Проклети билки!“, задъха се Хуба, но потисна гаденето и смело нагази в тревата. Дори и без огън, все пак бе по-разумно да спят на открито.

Не че някой успя да заспи. Даже конете изглеждаха възбудени и... доволни. Прекалено доволни. А мъжете направо се тресяха. На това отгоре сушеното месо не стигна да се нахранят всички — повечето им припаси бе отнесла реката.

— Утре ще ловуваме — твърде бодро се провикна Явор.

— В Юдина гора? Без мене! — гласът на един от мъжете изтъня до писък.

— Че какво ще ловуваме, войводо? — ниско попита друг. — Не се види тъдява нищо...

— Дали ще сме живи до утре? — изтърва се трети и над поляната легна още по-тежко мълчание.

Хуба притвори очи и опита да си спомни за юдите. Те бяха млади. Умни и силни... За едно беше сигурна — и с тях няма да се разминат. Защото тази поляна бе самото сърце на царството им. Поглади още веднъж сочната миризлива трева около себе си и неволно прехапа език. Да, това бе еленово пасище...

Стройната песен на десетки ангелски гласове обгърна поляната в полунощ, когато месечината се издигна най-високо, сякаш привързана за небето с венци от нанизани дребни звезди:

„Ой те, сестро Вечернице,

ройни плитки, огрей небо,

да си видам ясни друми,

да си найдам сребър извор...“

В средата на поляната нещо завря и забълбука, бликнаха сребристи пръски, все по-нагоре и по-нашироко, докато оросиха тревата и омокриха онемелите от смайване хора.

— Дръжте конете! — тихо нареди Хуба. — Никой да не пие от този извор!

Водата се плискаше и ромолеше омагьосващо. Хладните капчици избликваха, проблясваха и се пръскаха, звънтяха мамещо като сребърни монети.

— Спри! — изкрещя Хуба на един от мъжете, но човекът не я послуша. Притича към извора, подложи лице на странния дъждец и жадно запреглъща. Няколко малки глътки — беше достатъчно. Внезапно се дръпна и изрева. Ревът му не беше човешки, а болезнено протръбяване на елен. Свлече се и се загърчи, дрехите му запукаха и се раздраха по наедряващото му тяло, изкривените му длани се втвърдиха и се изостриха в копита, преобразяването бе ужасяващо бързо.

— Хванете го! — изсъска Хуба. — Не му давайте да пасе от тези билки!

Мъжете се хвърлиха към мятащия се елен, спънаха го, овързаха го, намотаха кърпи по муцуната му.

— Още ли искаш да ловуваш в тая гора, Яворе? — прошепна девойката и без да дочака отговор, започна да се съблича.

Свали дрехите си до пояс и се събу. Запретна крачолите си и спокойно приближи зловещия извор. Извади кристалния меч и го заби в бълбукащото гърло. Водата секна. После скръсти ръце и зачака. Спътниците й гледаха променения Хубенчо с пусти очи — вече нищо не можеше да ги учуди. Не трепнаха и когато от сенките на грамадните борове изплуваха ездачки и се наредиха в кръг около поляната. Нямаше нужда да ги брои, знаеше, че са точно дванайсет. Водачката им потупа шията на елена, който яздеше, и го насочи право към Хуба.

Отдалече можеше да мине за грозна сляпа старица. Или за красива златоока девойка — зависи коя от двете й глави първо ще погледнеш. Едната й глава клюмаше уморено, сякаш дремеше, но тънките й сиви плитчици се извиваха и съскаха. Другата й глава разтръска буйна червена грива и поръси ситни цветчета. Кожата на голите й ръце и гърди бе тъмночервена и набръчкана. Около кръста й бе пристегнат пояс със сребърна ножница за кинжал. Изглеждаше крехка, но дланите й стискаха здраво сребърен лък. Хуба бавно завъртя очи и забеляза, че лъковете на останалите са опънати, а двувърхите сребърни стрели сочат заплашително към свитата групичка мъже. И към Явор... За пръв път се почувства доволна, че се е родила в женско тяло.

Младата глава на юдата кимна леко и се усмихна:

— Добре дошла, мила — каза с топъл и нежен глас.

Хуба се поклони дълбоко, а докато се навеждаше, мярна очите на елена и едва сдържа вика си — тъмните очи на животното бяха тъжни и уплашени... Човешки!

— Добре заварила, майко — отговори и се постара да вложи в отговора колкото може повече кротост.

Сключените вежди на юдата се повдигнаха, а усмивката й стана по-широка:

— Разбирам, че си дошла да молиш, дъще.

— Да, майко — веднага потвърди Хуба, коленичи и долепи длани.

— Знаеш ли как да го заслужиш? — приведоха се към нея златните очи.