Какавидата - Йоан Владимир - Какавидата

— Закъсняхме, Яворе — говореше бавно и ясно, като на неразумно дете. — Остават ми четири дни. Силата ми е в планината, не мога да я напусна. Не мога никого да преследвам. Аз съм страж. Разбираш ли?

Не, не разбираше. Хуба вдигна виновно очи и видя в погледа му толкова дива омраза и презрение, че неволно изписка. Понечи да му каже още нещо, да го увери, че не го е предала, че я боли не по-малко, но Явор студено й обърна гръб. Възседна коня си, нареди нещо на жалката групичка оцелели от отряда си и ги поведе. На север.

— Къде отиваш, Яворе? — успя да изрече Хуба, но той даже не се обърна...

Хуба остана сама в долината. Преброди я и довърши осакатените коне. Посвети целия ден да копае трапове, да мъкне едри камъни и да издига могили. После осъзна, че няма да свари да погребе всички и се отказа. За да не гледа зловещия пир на чакалите и орлите, привечер се изкатери на едно ниско, голо възвишение. Низината на север се разстилаше равна и пуста. Прегазена. Вятърът донасяше дим от пожарища. Небето бе чисто и безучастно. А звездите — неми свидетелки на позора й. Остана будна през нощта, за да брани Вранчо от събиращите се глутници. Замисли се какво да направи с него и реши да го подари на първия човек, осмелил се да мине наблизо. Ако е все още жива. А дотогава поне ще има кого да защитава. Хубар, стражът на един кон. Спомни си, че не бива да се смее, нито да плаче. Остана приседнала на хълма, неподвижна, като каменна статуя...

На зазоряване видя в далечината малки тъмни точици. Наедряваха бързо. Когато станаха колкото врабчета, успя да ги преброи — петнайсетина. Явор се връщаше! Навярно се беше разкаял и се връщаше, за да остане с нея до смъртта й. Замаяна от глупашка радост, Хуба не се замисли защо малката дружинка препуска толкова бързо, нито защо двама-трима от конниците спряха и се преметнаха през глава. Досети се чак когато хоризонтът почерня като пред буря...

Водеше й ги. Не, водеше ги в планината! Ех, Яворе... Нима човешката алчност за мъст стига дотам, че да поканиш ада в дома си? А че адът приижда насреща й, Хуба не се съмняваше. Бяха хиляди. Изсипваха се безредно, като от разровен мравуняк. Вече различаваше дребничките ездачи, чуваше канските крясъци. Земята тътнеше и се люлееше. Вятърът свистеше остро, натежал от стрелите им. А малкият отряд пред тях оредяваше.

Когато достигна хълмовете, вместо да продължи и да се скрие в долината, Явор спря и вдигна ръка. Шепата люде, които все още предвождаше, незабавно се подчиниха. Обърнаха конете си и изтеглиха мечове, сякаш се готвеха за сражение. Сякаш зад тях, в долината, стои цяла войска. Тартарите забавиха ход, за да се съберат и сгъстят. После надоха чудовищен рев и настъпиха. За няколко мига премазаха Явор и нахлуха в планината.

Хуба очакваше болката, но не успя да сдържи вика си. Сама се удиви на онова, което се изтръгна от гърлото й — пронизващо, дрезгаво, нечовешко. Родилният вик на черна пеперуда. Най-напред се разпука гърбицата й. Шест леки и прозрачни като паяжина крила се разгънаха и запърхаха да изтръскат блестящите капчици кръв. Тялото й се издължи и изтъня, а кожата се свлече, за да освободи гранитната й плът. Извика отново, този път от възторг. Никога не се бе усещала така жива и могъща. И светът наоколо не бе същият. Като че и той току-що бе отхвърлил черупката си, беше изпълзял от мъглата по-пъстър, по-звучен, по-ухаещ.

В долината долу човешката лавина бушуваше. Време беше. Стражът Хубар разпери криле и връхлетя, неумолим като смърт...

6.

Избра си за лобно място Козя брада. Там, където се бе родила от кехлибар и гранит. Долетя на скалистия връх по пладне на четиридесетия ден. Седна под жаркото слънце и зачака края си.

Часовете се нижеха бавно, светилото едва-едва пъплеше към заник. Прииска й се да слезе в селото си и да умре там. Щяха ли да я оплачат? Ще я познае ли поп Добрен? Рязко пое дъх, за да потисне пристъпа: „Ти не си девойка, Хубар — заповтаря си. — Ти си авлия. Нямаш близки. Нито в селото... нито Явор...“

Скочи, грабна меча си и започна да копае в коравата земя. Не беше лесно, но дълбаеше бясно и упорито, изгребваше с шепи и тъпчеше старателно, за да изравни дъното. После заби кристалното острие в скалата като надгробен кръст.

„Защо го изкопа? — обади се нещо подличко и присмехулно в душата й. — Ти самата си камък.“ Е, поне бе погубила част от времето си.

Полегна до ръба на плиткия ров. Ако можеше да заспи... Няма да усети нищо. Няма да мисли, нито да спори със себе си. И Явор ли беше очаквал смъртта си така тревожно?