Какавидата - Йоан Владимир - Какавидата

— Людете ми! — изкрещя той, когато успя да си поеме дъх.

— Не! — отказа Хуба.

Гледаха се свирепо няколко мига, а девойката осъзна, че той няма да продължи без войската си. Изсъска от яд и се хвърли във водата. Първо, разбира се, спаси Вранчо. А после — още трийсет и двама мъже и осемнайсет коня...

Когато се свестиха и проумяха какво бе станало, десетки погледи помътняха и се вторачиха не в разпенената стихия, а в девойката. Нямаше да посмеят повече да й се подиграват, но на Хуба й беше все едно. Важното беше друго — не можеха да вървят нито на изток, нито на юг. Трябваше да тръгнат на север.

— Изгубих много люде и повечето коне. Трябва да се върнем обратно — реши Водачът.

— Няма да се върнем, човече! — потрепери Хуба.

Очите му се оцъклиха като на змея, когато започваше да схваща. Затова Хуба побърза да заяви на останалите:

— С войводата решихме да продължим право на север.

— Не бива, войводо! — започна един и не знаеше към кого от двамата да гледа. — На север оттука е Конджулова клисура...

— Който е влязъл там, не е излязъл — подхвърли друг.

— Ние ще излезем! — сухо обеща девойката.

— И да излезем, сетне е Юдина гора — заинати се трети. — А там, чувал съм, ставали едни работи, дето... Не ти е работа!

Хуба примижа и бавно преброи до десет. После разпери ръце и извика високо, за да чуят всички:

— Видиш ли ги, войводо? Видиш ли си войската? Да бях ги оставил да се издавят... тая шайка страхливи псета!

И за по-сигурно се изкиска.

Запълзяха на север. Напредваха бавно, защото през повечето време не можеха да яздят, а и вече нямаше коне за всички. Не беше лесно, местността ставаше все по-камениста, гъстълаците — все по-мрачни и сплетени, а Хуба бе все по-щастлива, че е случила на Водач. Младият мъж знаеше планината на пръсти. Ловко избягваше сипеите, бързо сечеше храстите, катереше се като коза. Проправяше пътя им и само с поглед пресичаше недоволното мърморене. И за да докаже на девойката, че не е страхливец, нареди да навлязат в опасната клисура привечер.

Хуба го беше предизвикала нарочно, и не възрази, макар да беше разбрала защо никой не е излязъл от клисурата. Още докато разчистваха гъстълака при входа й, тя ги беше надушила. Лепкавата смрад, която витаеше над камънаците, й беше подсказала какво тия мъже наричаха конджул. Скитниците теку. Замалко да се разсмее от облекчение. Сложи ръка на сабята си и първа пристъпи в клисурата.

Вдъхна дълбоко и прецени, че са около десетина. Спомни си, че за разлика от конете, теку са хищници, при това твърде свирепи, за да бъдат обяздени. Налитаха на всичко, което мърда, диша и се страхува. Долавяха страха отдалече, затова Хуба се насили да остане спокойна дори когато спътниците й започнаха да палят огньове и на това отгоре разрушкваха пламъците, за да уплашели дивите зверове. Извади сабята си и предпазливо закръжи около малкия лагер.

Клисурата беше усойна, студена и влажна. Напомняше й благодатното време отпреди Възхода на слънцето, когато планината дремеше под дебелия лед. Защитена от огън и неоплодена от гняв. Безкрайната нишка на спомените й изтъняваше с пропукването на първия ледник. С нашествието на огъня и клетвата на черните пеперуди. Със смъртта на първия страж. Нататък паметта й беше накъсана, безразборна, болезнена. За миг изпита съчувствие към теку. И те като нея бяха създания на мрака и леда. Навярно се криеха тук през топлите месеци, преди да започне краткото им зимно скитничество...

Не духаше вятър, но миризмата на огън бавно се разнасяше. След по-малко от час Хуба чу едва доловим тропот на копита. После единичен хриптящ вой — водачът на теку събираше глутницата. И накрая — зловещ крясък, който подканяше: „Бягай! Викай! Страхувай се!“ Бяха ги открили.

— Не мърдайте! — заповяда на ужасените мъже. — Успокойте се, мълчете и не се пръскайте! Конджулите няма да ви нападнат, докато сте заедно. Никой да не се отделя!

И престъпвайки собствената си заповед, девойката уверено тръгна по посока на крясъците.

Намери ги бързо. Бяха повече, отколкото очакваше. Петнайсет по-дребни, кафяви, женски. Дузина сиви малки. И огромен черен мъжкар. Едноок, но затова пък окото му беше по-ярко червено. Копитата му бяха около педя широки, с дълги закривени шипове. Козината му беше настръхнала, а вълчата му муцуна зееше и се лигавеше право срещу Хуба. Усети я чак когато го доближи, защото тялото й не разпръскаше топлина, а ума си беше изчистила от всякаква мисъл. Нададе вой и се втурна към нея, но преди да я достигне, закова на място и вдигна предните си копита. „Бягай! Бягай!“, отекна в главата й страховитият крясък. Девойката не помръдна. Мъжкият изви дългата си шия, за да я огледа по-добре. Нямаше да я нападне, опасни бяха само женските. Неговата сила бе друга — да заповядва без думи. Хуба затаи дъх и насочи към бясното му съзнание чиста и бърза като острие мисъл: „Махайте се!“ Теку изпръхтя, а окото му просветна от изненада. Подуши въздуха, спря да се зъби и удари копито: „Огън! Топла кръв! Ела с мен, ела!“ Беше я приел в глутницата.