Триптих лампата: Йоан Владимир - Триптих за лампата

Обратно към:

[

Йоан Владимир

][

СЛОВОТО

]

Триптих за лампата

Разказът е класиран на ІV място (номинация)

в конкурса „Таласъмия 2002“, Стара Загора

1.

Кучета.

Някаква местна порода. Прекалено едри и рошави, за да са вълци. Подчиняват се на всеки негов жест. Виждам го как посочва към мене, после към носилката. Две от тях захапват внимателно бухналите ръкави на дрехата ми и ме повличат без видимо усилие. Великолепни, здрави животни. Настаняват ме грижливо, докато други четири се провират в кожените примки. Сами се впрегнаха — чудесно обучени кучета!

Отпускам глава на меките клони, а носилката полека се разлюлява. Отначало неравно — par saccades — на тласъци, после гладко, в съвършен ритъм. Навярно на удара в тила и загубата на кръв се дължи тази моя безчувственост към въпроса „Къде съм?“. Над мен притичват корони на дървета. Опъват плещи да закрият потъмняващото небе. Още съм на грешната земя, жив — това ми е достатъчно.

Не видях лицето на мъжа, нито го чух да говори. Усещам стегната превръзка на главата си, едва ли ми мисли злото. Стъпките на коня му са глухи, почти недоловими, което е странно за толкова тежък кон. Огромен, безупречно черен кон, местна порода, също като тези кучета. Не се тревожа къде ще ме довлекат, нито какво ще ме правят. Не е важно. От година насам за мен важна е само...

Ou est ma sacoche?

Рязко повдигам глава и прехапвам език. Когато болката се разнася, виждам, че ръцете ми стискат кожената раница. Вкопчили са се толкова здраво и от толкова отдавна, че са напълно изтръпнали. Успявам да ги раздвижа и напипвам между меките свитъци грапавия релеф на безценното ми съкровище. Пристъпът на радост е твърде изтощителен, следва го топла червена мъгла. Покой.

Кошмарът не се прокрадва подличко като друг път. Нахлува решително, насърчен от моята слабост. Видението е милостиво — веднага попадам на тясната пристанищна улица, а вратите на грамадната къща зеят широко отворени. Притиска ме ужасната мисъл, че са ме изпреварили, и правя опит да се затичам. Безуспешно — така е в кошмарите. Допълзявам вътре и пред очите ми се подреждат ореолите на стотици свещи. Накъде този път? В кошмарите ми тя е винаги на различно място. Претърсвам проклетата къща отново и отново, лутам се из безкрайни коридори, газя влажни мазета, раздирам тлъсти паяжини и дори веднъж прекопах задния двор с кинжала си. Насън никога не откривам моята лампа...

Всъщност я намерих в малка ниша, покрита от кадифена завеса. Червено кадифе, украсено с дълги ресни — помня добре. Че е моя, разбрах от един бегъл поглед. В мрака, кръстосан от удължени сенки, сияеха купчини съкровища, небесни и земни, плащани с кръв или злато, събирани незнайно откъде и трупани с години в това свърталище на лихвари, морски разбойници или дявол знае какви. Не бях влязъл да грабя. В онзи ден, когато превзехме Константинопол, и както би казала майка ми, сложихме целия град в чувала, аз бях сигурно едничкото същество, което нищо не искаше. Откровено казано — бягах. Трябваше да се скрия някъде, да заровя глава, да затуля очи и уши, да не гледам и да не чувам. Благородните рицари, спечелили едва преди часове най-славната победа в историята, плюха дружно на честта си и сега вършееха в стройна армия от пладнешки крадци. Бях отвратен. Бях смешен и жалък. Исках да избягам.

Къщата ми се стори пуста и зловеща, безформена камара от плесенясали камъни. Капаците на прозорците бяха здраво заковани, изглеждаше тъмна и влажна като гробница, затова влязох. Когато разбрах, че съм попаднал в съкровищница, бях готов да се разплача. Изкушенията се въргаляха в краката ми, свещници от сребро и нефрит дърпаха плаща ми, блъснах се в трон от масивно злато и паднах върху мека река от коприна, а икони на непознати светци ме гледаха присмехулно и мамещо със сапфирени очи. Осъзнавах, че не бива да оставам. Много скоро храбрите ми кумири щяха да стигнат дотук, а — Dieu m’en garde! — не исках да видя израза на лицата им. Скочих и се затичах към изхода, но се препънах отново, защото кракът ми се бе омотал в някаква кадифена завеса...

Уверен съм, че не беше случайно. Той, всемогъщият, бе решил да вляза в онази къща, пръв и сам, и пак Той ми попречи да си тръгна без онова, което по негова воля сега изцяло ми принадлежи. Бог пожела да я намеря, разбрах, щом я видях. Бог я положи в ръцете ми, усетих, щом я докоснах.

Отначало я помислих за изкован от желязо бокал. Но когато я разгледах отблизо и я почуках с нокът, разбрах, че греша. Металът бе учудващо лек и гладък. Черен и лъскав, звънтеше като сребро. От този метал бяха изковани, не, излети стените на чудноватата вещ — дванайсет наредени в кръг човешки фигури. На ръцете и гърбовете си крепяха кристално полукълбо. Доближих един от мъждукащите свещници и ахнах: дванайсетте фигурки бяха изваяни с най-дребни подробности, а всяко малко човече имаше самоличност!