Триптих лампата: Йоан Владимир - Триптих за лампата

Помня внезапното нападение на рояци от скити. Помня и гневния призив на граф Де Блуа да разгоним страхливите кучета. Помня преследването в коварното мочурище. И битката. Размаханите жътварски сърпове пред копитата на конете. Рицаря Франсоа де Клермон с прехапан език и снопче стрели в шията. Молитвеното ломотене на моя приятел Жул, продължило дълго след като разпраха стомаха му. Благородния Де Мало в отчаян опит да ме хване и да се изправи на онова, което бе останало от краката му. Съскането на хвърлена бойна брадва край ухото ми... Задушаваща воня на кръв и нечистотии, примесена с дим от далечни огньове. Така и не видях кой победи.

Проясненото ми съзнание бързо намества парчетата от събития според както ми е угодно — ние сме победили, взели сме Адрианопол, а сега славните Христови воини са далеч на север, за да накажат непокорните градове на Тракия. Аз и моят спасител скоро ще ги настигнем. Това обяснява защо се движим на север. И защо не срещаме никой от местните. Всъщност не срещаме нищо. Извръщам глава и се взирам дълго, за да се уверя — под хладния похлупак на небето сме само ние: конникът, аз и кучетата. Преброявам дванайсет мъжкари и — едва сега забелязвам — една женска. Удивително красива женска! Ослепително бяла, грациозна и лека, а най-чудното е, че тя е водач. Очевидно кърми, макар че в глутницата няма кутрета. Отхвърлям противното подозрение за произхода на млякото в купичката. Никоя кучка не би се оставила да я издоят...

Едва привечер забелязвам скупчено на хоризонта някакво село. Разминаваме се и с неколцина мръсни и полуголи мъже, които старателно не поглеждат към нас. Едва когато се отдалечават, най-старият се извръща рязко и плюе три пъти през рамо, после ускоряват крачка. От изумление съм се изправил в носилката. Мъжът слиза от коня си и помага на кучетата да се освободят от примките, после ми прави знак да се кача на седлото до него. Премятам раницата си през рамо, обгръщам с ръце кръста му и усещам, че под плаща си носи гладка и дебела броня.

— Благородни рицарю — започвам, а гласът ми не е моят, — простете моята разсеяност, но се боя, че не помня...

— Тудор ме наричат — отговаря глухо, преди да завърша.

— Осмелявам се да предположа, че сте господарят на хората от тези села — казвам с леко задъхване, защото конят галопира. Мъжът мълчи, затова настоявам. — Така ли е?

— Не. Господар съм на конете.

— И на кучетата? — посочвам аз и се засмивам на изтънченото си остроумие.

— Те са свещени — сухо отсича Тудор.

Не съм чувал по-брилянтен латински. Изговаря думите някак особено, сякаш говори живия език на своята майка. Въпреки смущението си, трябва да разбера:

— Кой е вашият сюзерен, рицарю?

Този път той се смее — така гръмко и отривисто, че по гръбнака ми плъзват мравчици. Навярно е стреснал глутницата, защото тя му отговаря с ръмжене, лай и хорово виене. Стори ми се, че ми се присмиват.

Яздим почти през цялата нощ. Не чувствам хлад, макар че нощем през пролетта е доста студено, нито вятъра, скрит на завет зад широките рамене на конника. Той често повдига глава и съзерцава луната, сякаш пресмята часовете. Луната е кръгла и ярка — ден или два до пълнолунието. Спираме за почивка призори и аз съумявам да заспя, свит на кълбо между телата на кучетата. Никое от тях не размахва опашка, нито ближе ръцете ми — не са ми приятели и навярно няма да бъдат, дори да прекарам с тях години. Получавам и обичайната си закуска. При цялото си зорко внимание отново не видях откъде се взе млякото в купичката. Изучавам го капка по капка на вкус и мирис — не съм пил по-хубаво мляко. Засища глада и избистря съзнанието — съвсем забравям, че съм ранен.

Докато се катеря на огромния кон, най-после питам:

— Къде отиваме, благородни рицарю?

— У дома — отговаря простичко той и нито дума повече, но се почувствах лек и безгрижен като пеленаче...

Следваме блатистия западен бряг на река. Конят гази уверено в тинята и въпреки двойния си товар стъпва леко, без да затъва. Подминаваме още няколко селца, дори едно прекосихме през задните дворчета — всички се преструват, че не ни забелязват. Още преди година си обещах да не се чудя на местните нрави, но отношението на тези голтаци към конника е направо оскърбително. Възкликвам възмутено:

— Още един плю след нас! Защо го направи?

— Съботник — обяснява ми рицарят с тон, сякаш трябва да го разбирам.

Объркан съм, но замълчавам, смутен от детинското си любопитство. Допускам и че те плюят не по рицаря, а по мене, нали съм им враг, и се чувствам виновен. Навярно за да ми спести неудобството, мъжът предпочита да яздим през по-голямата част от нощта, а после да спим, докато слънцето пропълзи половината небе. Всъщност спя само аз, за другите не съм сигурен. Не видях Тудор поне да поседне, а глутницата е винаги будна и бдяща. Пазят ме. Никой освен мен не се храни. Решавам, че от грижи за мене не им остава време да си потърсят храна, и се чувствам все по-виновен.