Какавидата - Йоан Владимир - Какавидата

Обратно към:

[

Йоан Владимир

][

СЛОВОТО

]

Какавидата

Разказът е носител на І награда

на конкурса „Таласъмия 2002“, Стара Загора

1.

Момите пееха с пълно гърло. Седем старици плачеха и удряха гърдите си. Сам селският старейшина креташе начело на хорото и размахваше кърпата си, сякаш да отпъди оса. Поп Добрен беше прежалил червеното платно от амвона в черквата, за да ушият копринено було. Всички негласно се бяха разбрали да й направят истинска сватба, като да измолят от Хуба прошка.

Години Хуба им беше слугувала покорно и мълчаливо, от къща на къща, само за единия хляб. Девойките, които сега деряха гърла, до вчера я отбягваха, смееха се на гърбицата й, на пепелявите й плитчици, на възчерното й лице. Бабичките често я биеха, щипеха я жестоко, костеливите им пръсти чак прокъсваха вълнените парцали, с които се обличаше. Поп Добрен не й позволяваше да припари до сламеника си в преддверието на черквата, преди да е измела до шушка светите подове, оплевила гробището, нацепила дърва за топенето на восъка и изчегъртала гнездата на божиите птички по камбанарията. И не пропускаше да й натяква сутрин и вечер, че е никоя, никаквица, оживяла по негова милост, защото той я намерил ей-там, в шубраците, под къпините. Че родната й майчица я изхвърлила, от уплах заради грозотата й...

Макар и гърбава, Хуба беше едра и със силни ръце. Затова свещеникът и старейшините доста се почудиха дали наистина да я пожертват. Умуваха дълго, докато разберат очевидното — нямаше кой да защити гърбушата. И никой няма да вдигне врява, когато я дадат на змея.

Застанала насред хорището, Хуба както винаги мълчеше. Не беше уплашена. Девойките, които отиваха в пещерите по Еньовден на всеки три години, не се връщаха. Но Хуба помнеше, че змейовете не са людоеди. Боеше се само от това, че живеят дълго. И ако този змей бе достатъчно стар, можеше да я разпознае...

Цялото село изпроводи Хуба досами подножието на Козя брада. Скалистите върхове на хълма се смятаха непристъпни, а и опасни — змеят делеше владението си само с дивите кози и орлите. Девойката пое нагоре, без да се сбогува с никого и без да се обръща назад — такъв беше обичаят. Но когато се скри от погледите им, захвърли и булото, и невестинския венец. Знаеше, че на жениха й няма да му харесат нито червеният плат, нито здравецът. Знаеше го, защото на самата нея причиняваха лека болка. Катереше се по голите камъни бързо и уверено, дишаше учестено, но свободно...

Не беше изминала и половината път до върха, когато скалните птици я усетиха и закръжиха над главата й. Спря за малко да им се порадва. Един стар лешояд разпери криле и затанцува в краката й — молеше я да тръгне с него. Хуба внимателно го отмести от пътя си и продължи. Птиците я съпроводиха почти догоре, до пещерите. С тях девойката се сбогува, дори си поплака, докато гледаше как отлитат. Безпогрешно намери дома на змея — широка пещера с кристални висулки и разхвърлени по пода овчи и кози рога. Седна на един камък пред входа и зачака.

От върха на Козя брада се виждаше надалече. Хуба имаше дълга памет, тежка като проклятието й. Беше се родила с този товар, а светът, който познаваше, бе съвсем мъничък, тесен и душен затвор — селото, скалистият хълм, равното пасище под него, където лете изкарваше биволите, сладкият извор, от който мъкнеше вода за всичките къщи, и горчивият, където тайно се къпеше нощем. А оттук жадният й поглед можеше да се наслади на всичко, за което й бяха разказвали птиците. Реката, дето течеше на изток и се виеше като тъничка сребърна змия, острите върхове на запад, сиво-сини като небето, което докосваха, гористите склонове на юг, все по-ниски и по-зелени, спускащи се чак до солената вода... Там, по плувналите в мъгла и пясък брегове, се бяха излюпили змейовете. Помнеше...

— Още една женска? Знаех си! — изгърмя и я стресна гласът му по залез слънце, когато се прибра и я завари задрямала върху камъка.

Беше огромен. Ако се изправеше, Хуба щеше да стигне едва до лактите му. Кожата му беше грапава като на гущер и наситено синя. Син змей, спомни си Хуба, те са най-дълголетни... Краката, раменете и гърдите му бяха покрити със ситни люспи, по които последните лъчи разпръскаха морави отблясъци. Редките косъмчета по издължената му глава и по муцуната бяха поизбледнели — навярно бе видял повече от хиляда нови слънца. Двете прибрани на гърба му крила бяха светлосини и прозрачни като дълбока вода, а очите му — жълти и приличаха на стръкчета иглика. Лявото му рамо беше жигосано. Роб... По трите черни кръгчета, пронизани от сребриста стрела, Хуба прочете името му, Себул. Беше красив.