Какавидата - Йоан Владимир - Какавидата

Една след друга женските се запромъкваха през камънаците, водени от миризмата на дим. Хуба захвърли сабята и внимателно издърпа меча си. Забеляза, че само две от женските остават да бранят малките си и мъжкаря. „Спри ги! — нареди му в ума си. — Върни ги!“ „Кръв, кръв! — тропаше нетърпеливо мъжкият. — Има за всички!“

Малките, реши Хуба. Първо тях, за да накара женските да се съберат отново. Затича се срещу мъжкаря. Двете женски се втурнаха да го защитят, но Хуба го подмина, отскочи встрани и ги посече с едно замахване на меча. После достигна скупчените малки и спря, за да даде време на мъжкия да се съвземе и да закрещи. Женските обаче не се върнаха. Хуба завърша сред дребосъците, като внимаваше да не ги доубива веднага, за да могат да пищят. Изкорми всичките, а само половината женски препуснаха към нея — навярно майките им. Справи се лесно с обезумелите женски и се зачуди защо се бавеха другите. Мъжкият беше спрял да крещи и в потискащата тишина девойката долови глухото ръмжене на хищници, намерили плячка.

Прималя й. Останалите шест женски бяха докопали нещо. Или някого. А знаеше, че сред глупавите човеци в отряда им само един бе достатъчно малоумен, за да я последва. Хвърли се назад и на свой ред закрещя от ужас. Свари го жив, но продължи да крещи, вече от яд. Идиотът поне не беше търтил да бяга. Стискаше с две ръце тежкия си меч и го въртеше диво около себе си, за да отблъсква шестте чудовища. А те дори не се опитваха да го нападнат. Обикаляха го и чакаха подло да се умори, да отмалее и да се предаде. Хуба ги връхлетя и ги накълца с истинска наслада. Не спря да ги кълца и да плиска черната слуз доста време след като зверовете рухнаха под меча й. А когато позадуши гнева си, опря острието в гърдите на облещения мъж:

— Две неща, човече! Да ги запомниш от мене... Първо, никога не бягай, нито се защитавай от конджули, защото не можеш! За да оцелееш, трябва да ги нападаш... И второ — не се сдържа и го сграбчи за гърлото, — искам те жив! Трябваш ми жив! Разбра ли?

— Ъхърр — отговори той, а девойката се осъзна и го пусна. После го хвана за ръката и го повлече към мястото, където бе изклала малките теку.

Мъжкият стоеше при тях и скимтеше. Побутваше телата им и ближеше незасъхналата кръв. Но все още изглеждаше страховит и зловещ, затова Хуба го посочи:

— Това е мъжкарят. Истински черен конджул, давам ти го! Ха, да те видя какъв си ми бил храбрец!

Да убие самотен мъжки теку, бе по силите на дете. Войводата запристъпва към него кажи-речи пипнешком и замушка с меча си тъмното. Мъжкарят се обърна, нададе потресаващ вой и удари копита. Подуши приближаващия човек и завъртя пламтящото си око към Хуба:

„Спаси ме!“

Хуба не разбра защо се стегна гърлото й. Може би защото крясъкът не приличаше толкова на заповед, колкото на молба. Молба към сроден. Гледаше ги и не можеше да реши кой от двамата й е по-близък, човекът или чудовището. Взря се в жаркото око, а мислите й запрепускаха в отчаяна неспособност да обясни: „Аз не съм твоя женска. Ти не си ми брат... Този мъж е моята глутница... Моят водач... Моят... Явор!“

Сякаш името й помогна. За пръв път наричаше Водача си по име:

— Нападай, Яворе, нападай! — извика Хуба, а мъжът замахна с меча и като по чудо уцели шията на теку. Олигавената глава се търкулна в камъните, а девойката си отдъхна.

Трябваше да го накара, за да види колко е лесно. Защото беше видял как предрешената гърбуша избива цялата глутница. За жалост беше видял и друго...

— Чуден меч имаш, моме. Откъде е? — попита я, като се върна при нея.

— Намерих го в една пещера — призна девойката и побърза да скрие острието.

— Че и добре си служиш с него, много по-добре отколкото със сабя... Кой те е учил?

Хуба веднага изплете лъжата:

— Тате. Искаше да ме научи, за да се браня, нищо че съм момиче...

— Да се браниш! — натърти Явор. — А не да хукнеш на война с мъжете! Какво да те правя сега? Даже не знам как ти е името...

— Викай ми Хуба... Но за другите съм си Хубенчо!

— Не се безпокой! — наежи се Явор. — Няма да позволя никой да те пипне...

Ако му кажеше, че може с два пръста да счупи врата на всеки грубиян, опитал да я докосне, едва ли щеше да го успокои. Затова кимна и признателно се усмихна. Преметнаха останалите, че техният войвода най-храбро и сам-самичък е изтребил конджулите. Явор се червеше, а те го гледаха с благоговение. И това беше добре, защото на сутринта лъсна още една причина, поради която никой не бе излязъл от Конджулова клисура. Клисурата чисто и просто нямаше изход.