Оброк - Йоан Владимир - Оброк

Обратно към:

[

Йоан Владимир

][

СЛОВОТО

]

Оброк

Разказът е класиран на ІІ място

на конкурса „Таласъмия 2003“, Стара Загора

„Стани ми, сино мой, стани ми, път те чака надалеко.“

Гласът на старицата полупее, полунарежда. Седи до главата му, кръстосала нозе. Едната й костелива длан стиска бяла кърпа — ето кой е попивал сълзите му, дорде плака и се мята в просъница. Другата се гуши нейде в полите й. Белите й коси светлеят в тъмното, очите й блещукат като дребни звездици, бистра вода мокри страните й — ведно с него е плакала.

Глава надига Господаря, присяда в постелята си и рамене разкършва. В бяла пухена постеля лежи, а плещите му морни и сковани, като да е върху гола скала легнал. В тихи покои и на завет е бил, а като че ли го е бурен вятър брулил. Над главата му девет тънки свещи горят, а пред очите му — мрак.

„Лошо съних, Света майко, всякой път по-лошо сънувам.“

Надига се старицата и пред нозете му слага сребърна синия, с чиста вода му полива — очите си да умие от сол и от грозни сънища, че дано му олекне. Подава му бяла риза, с червена коприна везана, намята му плащ от тежка свила и с меч го запасва чисто сребърен, а той се превива надве и целува ръката й.

Пристъпва тежко Господаря по белите мраморни подове на двореца си, а старицата ситни подире му. Отдето мине, соколи сиви криле разперват, вълците клякат покорно, стражите удрят по сребърните си щитове — но той никому не протяга ръка, нито кима за поздрав, ни се усмихва. Възлиза навръх кулата, заслонява с длан очите си и поглед зарейва надлъж и нашир по Белия свят. Сетне изпъва снага, ръце на фуния свива пред устата си и от гърдите му се изтръгва могъщ и протяжен вой. Горест, жарка горест и гняв има в тоя вой, непознати никому. Гняв и закана. Тътне по бисерни камъни и бистри ручеи, отеква в белите върхове, лее се из лунните долини, сякаш целия свят ще удави с мъката си...

„Недей, сино мой, не почерняй с тая тъга душата си — мълви му старицата, — най се порадвай на Белия свят, за сбогуване.“

Глухо въздиша Господаря и обръща към нея сияйното си лице:

„Щеш ли ме води, Света майко, щеш ли ми пътя показва? Щеш ли си ми дружина по белите друмища?“

„Ща, ща, сино мой. Волно се тича по белите друми, свободно. Мъчно ще ти е после, кога стъпиш на земята човешка.“

Навежда се ничком Господаря, а старицата челото му целува...

***

— Доктор Найденова, завеждащ отделение „Ортопедия“ — кабинет единайсети, второ подниво.

Компютърът на рецепцията е толкова стар модел, че гласът му гъгне и трепери като на истинска бабичка. Вземам асансьора — потъва надолу със зловещи вибрации във всички посоки. От счупените прозорчета на етажите лъха тежка смрад, неумело замаскирана с дезинфектанти. Родена съм в тази болница. Всичко тук е толкова износено, че навярно помни първия ми плач.

Повече от половината неонови лампи в коридора на второ подниво висят жалко на кабелите си. Не е нужно да ми казват, че някъде тук е моргата. Бих усетила тази воня от километър. Тръгвам по коридора, водена от номерцата над кабинетите. И от отчетливото чувство за подобни на мене, събрани заедно, ей там някъде зад чупката, вдясно.

Натискам звънеца на кабинет единайсети. Отваря ми младо грозновато момиче в зелена униформа на хирургична сестра. Пуска ме да вляза в малката приемна и чак след това пита:

— Вие сте? — въпросът звучи протоколно, по очите й разбирам, че ме е познала веднага. Ето едно от предимствата на смелостта да заставаш пред обектив без грим и специална прическа.

— Албена Найденова — отговарям и по навик подавам журналистическата карта като документ за самоличност.

— Чакат ви — кимва момичето и ми посочва масивна метална врата със старомодна механична брава.

Завъртам дръжката, вратата се отваря неочаквано леко и безшумно. За миг настръхвам — към мен се насочват едновременно единайсет чифта присвити очи, бях позабравила какво е. Задържам дъх, после лекичко се отпускам и на свой ред обхождам с поглед глутницата. Тук сме, вече сме всичките — цялата Дузина...

Не сме се събирали от толкова години, че са ми нужни няколко секунди, за да позная „милите си братчета и сестрички“.

Мъжът, настанил се свойски зад бюрото на д-р Найденова, все още се мъдри по електронните билбордове, недоразбити след последните избори. Вглъбено изражение и строг поглед в далечината, под огненочервен надпис: „Гласувайте за хармоничния ред!“. Сякаш редът може да е нехармоничен... В момента погледът му не излъчва друго освен отегчение. Александър Найденов, заместник-министър на не-знам-какво-си, не помня, не се занимавам с политика.